Коледни вълнения

И ето - няколко дни преди Коледа - време всички да сме по-добри, по-щастливи и всичките му там други глупости... Човек ако е добър си е добър и по Коледа, ако е лош си остава такъв и на празника. Противно на очакванията ми в последните години установих, че в крайна сметка на Коледа не се случват чудеса, просто някои хора поне за малко се опитват да се направят на нещо, което не са. И без това толкова лицемери си имаме по Великден и на националните празници, че не ми трябват и още да ми развалят християнския дух! Аз пък искам да си прекарам празника, без да ми пука дали някой е обиден, засегнат или просто търси внимание! Весели празници на тези, които мислят като мен! А колкото до останалата част - да вярваш, че си добър, не винаги значи, че си такъв! Замислете се!

За недоволството и знаменцата

Докато блея в прозореца по време на безобразно скучна лекция, в главата ми изниква смътен спомен, от онези, които са супер бледи и размазани и се чудиш понякога дали въобще е имало такова нещо. Виждам себе си, сред огромна тълпа, късно вечер, качена на конче на раменете на баща ми, който развява синьо знаменце. Нашите са ми разказвали, че са ме мъкнели по онези митинги и протести, които си спомням много разпокъсано. Разказвали са ми, че всичко започва от студентите, че те са тези, които държат бъдещето, които, ако решат, затварят улици и площади и свалят правителства.
В духа на отминалия преди няколко дни Ден на будителите, не мога да си представя подобно нещо. Определено имаме нужда не само от подбуждане, а от една здраво раздрусване и лисване на кофа с вода. В момента всеки студент в така елитния СУ е недоволен – я от липса на парно, я от лошите условия в общежитията, я от липса на пари за стипендии, а някои просто не харесват мизерията, която струи от всяка тухла във внушителната му сграда. Но никой не протестира. И понеже сме овце, Академичният съвет излезе да протестира вместо нас, може би с надеждата, че това ще ни подтикне към някакво елементарно изразяване на гражданска позиция, но със никакъв успех. Не мога да проумея, че от 2000 човека само в специалността право, имаше точно 5 на така наречения протест, като включвам и себе си в това число.
И като едно обобщение на искреното ми възмущение – всеки мрънка и никой не прави нищо по въпроса. Не само в СУ, не само в образованието, а в цялото ни подобие на държава. Не мога да стоя и да гледам спокойно как всичко покрай мен се разпада и да не ми дреме! Не мога да повярвам, че има хора, които живеят по този начин! Не мога да проумея какво стана с децата, които ни влачеха на митинг и как е възможно това, с което сме закърмени да е така закърняло. Заслужаваме си всичко, което ни се случва, че и повече. Аз пък ще си протестирам наум, докато се намерят и други, които да подкрепят това, в което вярвам – изразяването на елементарна позиция!

Дъждовно

Това есенно време, с цялото му непостоянство между облаци и слънце, ме кара да се чувствам зверски добре. Непостоянно като мен самата, странно , лудо, красиво, кара ме да вярвам, че наистина мога да хвана дъгата. А днес наистина от прозореца ми се виждаше дъга!

За днешните мъже и музиката

Докато бях на най-уникалния концерт и Джо Лин Търнър протягаше ръка към мен, пеейки “I’m still in love with you”, част от текста на „I surrender”, (песен, която обожавам) се замислих за някои неща. Е, не точно в този момент, но по-късно като си го припомнях. Искам някой да напише за мен такава песен. Или просто да каже “I can’t let you go”. Да ме погледне в „Rainbow eyes” и да ми каже „Everything I do, I do it for you”, да усещам „You’re the inspiration”. “Always”. “Forever”. “Crazy”. “Amazing”. И когато се питам “Is this love”, да знам, че е, защото “Love Hurts”.
Не знам дали проблемът е в днешните мъже или в днешната музика. Или пък и в 2те?!?
Но определено не е гот така.
Long Live Rock’n’roll!
P.s. r.i.p. DIO!

Размисли над една статия

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3260951#commentsText

За да не пействам цялата статия, ще кача линк към нея. Този текст ме наведе на доста размисли, но най-вече ме ядосаха коментарите под него. Един от коментарите под него е мой, затова го пиша и тук. Не мога да проумея кога хората ще осъзнаят, че вече сме в Европейския съюз, границите са отворени само срещу лична карта - на който не му харесва в България - прав му път да отиде където и да е.
Писнало ми е от псевдо патриоти, които, ако ги питаш, тук им е добре, но при първа възможност започват да плюят по България! Изнася ви да имате най-уникалната природа, традиции, вековна история, изнасят ви ниските цени (сравнение с европейските), евтините почивки, клубовете, които работят денонощно. Знаете, че можете да направите луд купон, полицията да дойде в 4 сутринта за 3ти път и да не ви напише акт, защото е ясно, че имате повод. Харесвате това, когато опира до вас, но стане ли дума за сравнение с Европа - врещите.
Ясно е, че като всяка нация и от нас има какво да се желае. Ясно е, че държавата ни никаква я няма, но тук не става дума за държава! Говорим за манталитет и светоусещане. Факт е, че сме малко мързеливи, но да не би гърците да не са? Имаме всичко - от джебчии, до източвачи на кредитни карти. Ама защо не видите какъв е броят им в САЩ. Всяка страна си има проблеми. Но като всяка страна имаме какво да предложим. Имаме много повече какво да предложим.
Факт е, че сме един от най-гостоприемните и отворени към света хора. Факт е, че образованието ни е класи над европейското, за американските лигавщини да не говоря.
Подкрепям автора на статията, нашата показност е смешна. НО не защото нямаме какво да покажем, а защото така отчаяно търсим с какво да изпъкнем, че не осъзнаване, че няма нужда. Ние сме такива, каквито сме. Уникални. И нямаме нужда от това постоянно съревнование. На който не му изнася тук - да хваща куфарите и да не плюе срещу МОЯТА родина!!!

Неразбиращо-морско

Докато седях на плажа, а тъмните облаци се приближаваха с идеята да се стоварят над главата ми, всички хора се вайкаха тюхкаха как дъждът им развалил деня. А аз тихо се криех под един чадър и гледах как огромни капки падат в морето, което придобива един по-особен цвят, който може да се види само при лятна буря. Прохладните мисли в и без това доста изпушилата ми главата започнаха да се избистрят. Свежестта на вятъра ме поведе към онези най-стари и детски спомени, които не са дори образ, а само някакво странно усещане, мирис или просто състояние на въздуха. И се сетих как в горещ летен следобед играя федербал с баща ми, как седя с баба на поляната, а тя ми обяснява кое цвете какво е, как тичам между дърветата. Усетих себе си на 7, а дъждът, вместо да измива спомените ги центрофугураше в главата ми, като изваждаше по някой по-ярък и го рисуваше по пясъка. И когато отново изгря слънце, на мен ми беше мъчно. Исках си този неудържим, нежелан, силен, страстен, устремен към мен самата дъжд. Исках го, но вместо това доволни туристи си проснаха кърпите на пясъка и размазаха картините, запечатани между мен и морето. И не разбирам защо не им хареса дъжда. Аз пък искрено презирах изгрялото слънце и жегата, които отново взеха да образуват мъгла в главата ми.

И когато човек не планира нещата, те стават най-добре.
До преди две години нямах план да не живея с майка ми.
До преди два месеца нямах план да взимам стипендия.
До преди два дни нямах план да ходя до морето.
До преди два часа нямах план да взимам толкова много багаж.
До преди две минути нямах план дори да пиша това.
До преди две секунди нямах план да пуша, докато седя пред монитора.
Какво ли ще стане след малко? :)

Дълбока петъчна драма

Опитвам се да науча нещо, защото все пак утре имам изпит, но не ми се получава. Сядам пред телевизора с надеждата да чуя новините. Нищо не успявам да доловя обаче, защото съседите правят купон. Писна ми вече от тая чалга... не стига че в магазините, в такситата и в телевизионните реклами я има, а сега съм принудена и вкъщи да я слушам. Не ми остава друго освен да увелича звука.
Момче се удавило... не разбрах къде. Тока поскъпва... с не чух колко лева. Бойко се хвали колко километра от магистралата е построил (понеже той лично всеки ден отива там с мотика на рамо и започва да копа). Октоподър Паул прогнозира победа на Испания на световното. Вече ми писва. Хващам телефона и звъня на съседите. "Да, ясно ми е, че има купон. ...разбирам, че сте си пийнали, ...имате повод, ...ами добре де, само ако може по-тихичко". Хората се забавляват. Аз слушам и се удивлявам от една страна на ужасиите, които се случват всеки ден и които всяка вечер в 19.30 ми натрапват, от друга ми дожалява за пародйното подобие на държава, в което живея... А те си пиянстват и слушат добре окръглен чичка да пее "за краката ти безкрайни - шест, шест, шест" (Дано поне това шест да го видя утре в книжката си".
Решавам да си нарежа салатка и да си сипя една бира. Превключвам каналите - навсякъде хора с пистолети, които се избиват. Всичките тия филми са ми еднакви. Попадам и на музикалния канал - ужас, пак чалга. Спирам се на някакъв волейболен мач. Гледам го 10 минути, докато разбера кои отбори играят. След доста време разбирам, че това са репортажи от различни мачове. Защо ли плащам за тая кабелна, след като няма какво да гледа човек вечер. Я, някакво романтично филмче. Ето малко спокойствие. Отварям си втора бира. Филмчето не е лошо.

Колко тъжно. Почти се разплаках. След час и половина и 2 бири чалгията от долния етаж обаче продължава да ме побърква. Опитвам се отново да намеря нещо за гледане. Вече чувам и пиянско грачене. Явно са си пуснали някой голям хит. Какво им харесва на хората в текст от 2 изречения, изпят от изрусен травестит? Започват късните новини. Опитвам се да се заслушам, но вместо това в ушите ми кънти: "туп-туп-туп". Писва ми. Явно няма да се гледа телевизия тая вечер. Отварям си трета бира. Гледам тъпо в една точка и си мисля за нещата от живота.

Тая чалга не била толкова лоша. Даже имало и смислени неща. Допивам си бирата и слизам при съседите. Все пак купон има. На кого му пука за нещата от живота. Нали има пиене и поп-фолк...

Бира, футбол и псувни, облечени в червена рокля и качени на токчета

В прекрасната петъчна вечер близък мой приятел имаше рожден ден и му бяхме предложили да празнува у нас. Той, като всеки уважаващ себе си мъж, беше прекарал около 5 часа в обикаляне на супермаркети, докато си напазарува това, което му е необходимо. Дойде вкъщи с цял камион торби, около половин час преди гостите си (това не беше ли присъщо на нас - жените?!?) и започна нервно да дава нареждания кой да маже сандвичи, кой да подрежда чаши и чинии... в един момента се оказах пред хладилника, опитвайки се да натъпча половината алкохол на света вътре, докато трима мъже слагаха покривките и мажеха сандвичите. Е, не е толкова лошо малка смяна на ролите...
Когато гостите заприиждаха на мен вече ми беше писнало от суетенето на тримата ми помощниици и си бях сипала голяяяяма чаша с бира (която после се смени с водка, после с нещо друго, но не помня с какво). Знаете как е по купоните - всеки пийва, танцува, но когато има световно по футбол, обикновено всички се бият за място пред телевизора. Или пък не?!?
Мач гледахме аз и още едно момиче, а когато някой се приближеше да телевизора започвах да крещя и да го хокам да се махне от там. А на пътя ми до телевизора заставаха все мъже, които обсъждат колко са вкусни хапките с червен хайвер (Няма такава гадост, ей!!!) "Ама вие гледате ли го тоя мач? Айде сега, голяма работа".
Не казвам, че е съвсем в реда на нещата момичета да се интересуват от футбол, но когато ролите са на 100% разменени и поведенческия модел е обърнат надолу с главата, започвам да се чудя какво се случва с мъжете и жените!
Да можеха да ни видят младите дами от преди 2 века! Ето това е то - еманципация да искаш! Мъжете си говорят за рецепти, а жените псуват пред телевизора!

Да знаеш или да не знаеш кой е Меси?

Седяхме вчера с приятели вкъщи и гледахме мач. Заобсъждахме играта на Аржентина и аз като истинска футболна фенка се намесих в разговора. Тогава една близка моя приятелка попита "Е, добре, де, какъв е тоя Меси?" Всички скочихме срещу нея. "Как може да не знаеш? Реал иска да го купи за 150 милиона?!?"
Тя само сви рамене и каза: "Странно нещо е живота, тоя струва 150 милиона, а аз не бих дала за него и един лев!"
Което ме наведе на доста размисли. Тя ли е странна, защото не знае кой е Лионел Меси, той ли е странен, защото не му пука, че го търгуват като кило домати на пазара, всички ние ли сме странни, че ни вълнуват подобни неща или пък странната съм аз, че им обръщам такова внимание.
Не ме разбирайте погрешно - обожавам футбола и смятам, че си има футболисти, за които трябва да се плаща много. Но 150 милиона?!? Не се бях замисляла колко е абсурдно до вчера. Ако ги имах щях да си уредя живота за доста време напред.
А всъщност моята приятелка би ги дала за една вечеря с Браян Адамс или една бърза обиколка около света. Сигурна съм, че самият Меси не би похарчил и цент от тях за това. Странно нещо е живота наистина...

Какво по дяволите правя?!?

Замислих се днес от колко време не съм си лягала с хубава книга. Всъщност не съм правила абсолютно НИЩО от много време насам.
Не съм прекарвала цял ден пред компютъра, в търсене на "онази песен".
Не съм спала до късно, без да ми пука, че денят ми е минал в леглото.
Не съм си правила палачинки.
Не съм ходила в планината за повече от ден.
Не съм прекарвала по цял следобед в мечти.
Не съм гледала звездите на различно място от терасата.
Не съм говорила с баща си за живота, вселената и всичко останало.
Не съм написала нито ред стойностен текст (което вече ме депресира най-много от всичко)
Защото имам да уча, да градя бъдеще и... да повърна като се замисля за това. Егати изпитите, егати сесиите, егати и работата! Егати и аз, след като съм ги поставила на първо място! Трябва да се прави нещо по въпроса, че не върви на добре тоя живот така, както съм го подхванала.

(Не)обичам сесията...

Мразя този период, било то и два месеца в годината, в които губя социалните си контакти, косата ми е вечно рошава, лицето ми не е виждало слънчев лъч (да не говорим за грим), приятелките ми говорят само за изпити, а скуката се е настанила на креслото в хола и ме гледа нахално.
Работодателските организации хич не ме интересуват. Все пак планирам някой ден сама да си бъда шеф. Пък ако имам подчинени – те да му мислят. Със сигурност синдикатите ще ме погнат с искове по чл. 59 от Кодекса на труда.
Невъзможно е да се чете тази безобразно скучна материя, без човек да си подремне за минутка – две – петнадесет или пък час. По няколко пъти на ден. Ако не друго то поне ще си наваксам съня ( Да ме прощават хората, които твърдят, че умората не се наваксва, ама не съм съгласна!)
Колективни преговори. Сещам се, че мама беше член на някакъв синдикат и едно време се вълнуваше от такива неща. Защо пък да не й се обадя?
Така както съм тръгнала – звъня и на тати – знаете как е, не трябва един родител да получава повече внимание от друг. А той е на морето. Чувам чайките в слушалката и вече си представям пустия неохраняем плаж, ментата със спрайт и хубава лежерна музичка. Дали пък да не си подремна отново, преди да прочета въпрос за КТД. Така или иначе съм го чела преди 3-4-5 месеца...
Дори и след дрямката КТД са си все така скучни. Ще си направя едно кафенце, докато догледам „Холандия – Дания”.
Горките ми цветя не са поливани от дни... Май ще позабърша и малко прах.
След такива тежки домашни задължения е време за заслужен отдих с купичка сладолед и цигара.
Връщам се към колективните трудови спорове... Смърт! За да се ободря си пускам радио. Ооо, моята песен!!! Вече няма начин да не си облека новата рокля, която седи в гардероба от седмици и да не потанцувам пред огледалото. Дано съседите да не гледат през прозореца... Е, какво пък, мога да им помахам.
Доброволния арбираж е средство, към което страните прибягват когато... все пак такова хубаво слънце грее през прозореца. Излизам на терасата по къси панталони, пльосвам се на столчето, което не е много чисто, но пък съм по домашни дрехи...
Егати досадните насекоми!!! Жужат и ми влизат в носа. А разни пилци се надпяват с гласовете в главата ми. Да не повярва човек, че се намират и такива ентусиазирани животни в гадната и мръсна София.
Като се замисля – отдавна не ми се е случвало да спя по толкова часове, апартамента ми да е подреден до последната картичка на нощното ми шкафче, не съм имала време да погледам телевизия и да се порадвам на истинско бездействие. Друго си е да не си на работа и да правиш каквото ти се прииска. Я, дори оня скучния се разкара от дивана ми!
То се е видяло, че няма да го дочета тоя учебник. Отивам да пия бира в парка!

Аз откривам спунк

"— Спунк! — произнесе тържествено Пипи.

— Спунк? Какво значи? — попита Томи.

— Ех, да знаех — каза Пипи. — Сигурна съм в едно: че не значи прахосмукачка."

Днес докато четях един голям и дебел учебник се замислих: "Дали тук ще открия спунк?". Стана ми любопитно, но доста бързо осъзнах, че със сигурност спунк-ът няма да е в учебника ми по трудово право. За това отворих хладилника - на всеки рафт имаше по нещо, но никакъв, дори простичък намек за спунк.
Пуснах телевизора с надеждата, че някой от неграмотните коментатори ще ми обясни това, което търся. Невероятно скучният мач ме накара да се замисля, че ми се ще да прекарвам дните си в хралупа, в която растат лимонади.
Влизайки в банята, за да си взема душ си пуснах радио (все пак си имам модерна душ-кабина, която може и да пее), слушах около 15 минути светски клюки за непознати за мен MTV-звезди и осъзнах, че не търся на правилното място.
Така или иначе имах среща за следобедно кафе. Когото попитах приятеля, с който се видях дали случайно му се намира спунк, той ме изгледа странно.
На връщане към къщи бях толкова погълната от тази мисъл, че дори вместо да попитам шофьора има ли билетче, го попитах „Имате ли спунк?” Изненада – отново тъп поглед.
Не разбирам какъв е проблема на хората и защо всички подминават такива важни житейски въпроси. Понякога просто искам да не комуникирам с такива ограничени същества...
Връщайки се вкъщи отново включих мача (все пак – Световното тече, а всяка уважаваща себе си жена трябва да е в крак с подобни събития, за да може да се включва в мъжките разговори). Спънат играч на Англия, спукани капиляри на футболист от Алжир... почти се почувствах близо.
Поне осъзнах едно – наистина не е прахосмукачка (изследвах моята доста детайлно).
Пуша цигара на терасата, гледайки звездите. Не мога да обясня на приятеля ми какво ме тревожи, защото вече ми се струва безнадеждно. Все пак поглеждам отново в учебника с обем, равен на този на Народното събрание, и го виждам!
Неее, не си мислете, че е там. Това би било пошло! Но откривам своя СПУНК! Цял ден размишлявам над този въпрос, чудя се и търся, а то е било пред мен! „Пипи” беше любимата ми книжка като дете. Не знам дори как по дяволите се сетих за нея и за този откъс. Но това, че толкова време съзнанието ми беше заето с нещо толкова наивно, което успях да превърна в истински проблем за съществуването си, това, че се върнах към любимия си детски спомен – ето това е моят СПУНК!!!
И наистина ми се ще да не го губя повече!

Кафето може да бъде истински досадно!

Пия сутрешното си кафе.
О, не, пак ли ме занимаваш със себе си? Още е едва началото на деня. Не ми се говори с теб. Принуждаваш ме да те изпия набързо.
Знаете колко е досадно кафето, понякога просто не млъква!
Хайде, говори си, нали това искаш? Постоянно си търсиш слушатели.
Пак започна с глупавите въпроси. Не знам защо този часовник върви назад. Не съм се замисляла. Може би просто е обратен. Все пак живеем в свободно общество. Ако толкова те интересува попитай него.
Не, няма да спря котлона. И да стане пожар – голяма работа. Най-много да изгорят старите ми спомени. Още са в буркана под захарницата. Така и не успях да ги сготвя с нещо подходящо. Единственото, което измислих беше да им добавя онова пакетче недежда, но то се оказа с изтекъл срок на годност. Знаеш че готвенето никога не ми се е отдавало...
Ето, пак заговори за себе си! Ами не съм те изхвърлила, защото ме топлиш сутрин. Радваш се да го чуеш, нали? Винаги съм знаела, че си егоцентрик! Защо не пия чай?
Прекалено е прозрачен. И блудкав. Има вкус на умрели треви. От онези, които цъфтят в градината от илюзии под прозореца. Да, занемарих я. В магазина вече не продават от онези торове за подхранване. Пък и за да я поддържам трябва да изляза навън. Рано сутрин е студено и не ми е до това.
Оназя саксия на перваза? Запазих я в случай, че пак реша да си направя градина. Горкото растение, съвсем съм го изоставила. Не знам как още е живо. Не, не е кактус! Те растат в пустини, издържат дълго на суша и имат големи бодли. Всъщност май наистина е кактус... трябва да започна да се грижа за него. Може би когато се науча да готвя.
Гледай си работата! Не съм мързелива! Просто не ми се отдава. Какво ли знаеш ти за живота? Седиш си в чашата и чакаш някой да те изпие. Това го прави и виното, но с него вече не си говорим. Знаеш защо – след онзи път, цяла нощ приказки, а на сутринта започнах да виждам как часовника се върти напред (а той е обратен!) Поне в това отношение с теб се разбираме. Може и да приказваш повечко, но поне не се лъжем.
Приличаме си? Защо пък реши така? Не съм черногледа и горчива!!! Ти пък като изстинеш за нищо не ставаш! Да, ще се караме! Стой си тогава тук, аз пък ще ида да си полея кактусчето!
Боже, колко е досадно кафето!