Пощенска кутия за приказки - март 2013

Ето и видео от четенето, с благодарности на Миленита, която направи тази иначе не-чак-толкова интригуваща история малко по-забавна 

Кексчето

..или Не е каквото изглежда

С благодарности на Пощенска кутия за приказки, че отново харесаха мой текст

Станчо беше сложил софрата, състояща се от шоколад, ядки и ром и доволно потриваше ръце, тръпнейки в очакване. Точно в 8 часа на вратата се позвъни и на прага му се ухили Ники. Двамата се познаваха от деца, тъй като живееха в два съседни блока на столичния квартал Младост 4. Обичаха заедно да похапват, попийват и да споделят преживяното.

Понеже бяха като скачени съдове, обикновено посещаваха едни и същи места с едни и същи хора, обичаха едни и същи заведения, ходеха заедно по екскурзии, харесваха еднакви филми и подкрепяха българския национален отбор по волейбол. Единственият проблем помежду им се криеше в това, че Станчо обичаше повечко да си пийва, а Ники беше кажи-речи въздържател. След дълги години обработка от страна на приятеля си, се научи да изпива почти цяла чаша ром с кола.

- Хайде сега, идвай да разказваш. Как беше? Как пътува? Жените им готини ли са? Всъщност, мани тия глупости – напушихте ли се?

Тъй като рядко се случваше единия да прави нещо без другия, Станчо беше особено въодушевен и искаше да разбере всичко за пътуването на приятеля си до Амстердам и да може поне за мъничко да си представи, че е бил там с него.

- Абе, стига сега си ме питал за глупости. Беше много приятна седмица, разгледахме целия град, видяхме всички забележителности. Много културно място е Амстердам, има страхотни музеи и галерии. Ако имаше нещо като нашите „100 национални обекта” за града, със сигурност щях да събера всички печатчета. Взел съм и лаптопа, да ти покажа снимки.

- А взе ли ми каквото те помолих? – дяволито се ухили Станчо.

- Абе, брато, казах ти вече – не ме карай да правя такива неща. Страх ме беше. Ми ако ме проверят на летището. Какво да обяснявам после – то т’ва кексче е за приятеля ми.

- Колко пъти ти казах, че никой няма да направи проблем за едно кексче. Едничко! Обеща ми!

- Нищо не съм обещавал. Още първия път като ме помоли ти казах, че няма да пренасям наркотици!

- Какви наркотици, бе, ти чуваш ли се? Исках кексче. Това не е наркотик.

Станчо се нацупи и седна в ъгъла на канапето. Освен че обичаше да си пийва, той не беше фен на тревата, камо ли на наркотиците. Винаги обаче му се беше искало да опита и сега, в служебното пътуване на приятеля си, беше съзрял възможност да пробва нещо ново и различно. През това време Ники отваряше лаптопа.

- Не ми се сърди, а ела да гледаме. Имам 10GB снимки. Виж, тук сме пред музея на Ван Гог… Тук сме с колегата от отдел „продажби.. Тук съм с шефа.. Тук сме тримата… Тук са те двамата…

Станчо нервно гризеше ноктите си и беше започнал лекичко да почервенява. На осемнадесетата снимка пред музея избухна:

- Ама ти наистина ли цял ден ходи по музеите и нито веднъж не се напуши? Ами не само това – не донесе нищичко на най-добрия си приятел. Нито трохичка. Не ти вярвам. Дори ти не си способен на подобна низост.

Ники гледаше виновно. Опита се да продължи със снимките, но видя, че това не е добра идея. Стана, отиде до хладилника и сипа два рома, занесе ги до ниската масичка в хола и каза едно извинително „наздраве”, облизвайки ръба на чашата си.

След 2 часа бяха изгледали около 1/16 от снимките, а Станчо пиеше вече четвърто питие. Замислено кимаше и се преструваше, че историите за „прекрасната” седмица, са много интригуващи. Кой идиот отива там, за да гледа музеите? Може би щеше да е малко по-спокоен, ако поне Ники беше опитал някое кексче, да му разкаже какво е усещането, какви неща са му се случили.

- Ама наистина ли не ми донесе кексче? – отекна въпроса за пореден път.

Ники вдигна поглед, вече беше ядосан.

- Не ти ли стана малко неудобно вече? Аз ти разказвам за пътуването си, за една чудесна страна с богата култура, за неща, които съм научил, а на теб само тъпото кексче ти е в главата.

Затвори лаптопа, издърпа зарядното от контакта, прибра го в чантата и без да каже и дума излезе и тръшна вратата.

На следващата сутрин се появи на прага с гузна физиомония и торбичка от „Фантастико”. Вътре имаше два мъфина.

- Не са от Амстердам, но като толкова искаш си намери някой да ти сложи вътре… каквото там трябва да има. И спри да ми се сърдиш, обясних ти, че си имам принципи. Направи по едно кафе за преди работа.

- Нямам време, имам среща с едни клиенти от 9 часа и не искам да закъснявам. И извинявай, че малко прекалих вчера.

И всичко беше точно помежду им. Станчо излезе с торбичката в ръка, и понеже не беше закусил си помисли „Поне нещо смислено направи тоя Ники”, след което излапа двете кексчета докато се возеше в асансьора от 13-тия до 1-вия етаж. Качи се в колата и потегли.

Беше леко замаян от вчерашните количества ром. Пусна си радио и започна да си припява. Беше ясно, че ще подрани за срещата, беше едва 8 часа. И точно тогава, съвсем естествено – попадна в задръстване по Цариградско. Колите не помръдваха, минутите се точеха една подир друга и Станчо започна да се притеснява. Може би движението беше спряно по някаква причина, но защо никой не обявяваше това по радиото? Заоглежда се покрай себе си, но шофьорите изглеждаха изключително спокойни и сякаш никой не се изнервяше на факта, че са блокирани в колоната толкова време.

Срещата беше много важна за Станчо, за това той реши, в момента, в който е възможно, да отбие някъде и да тръгне пеша. Започна нервно да натиска клаксона, а водачите в съседните автомобили го зяпаха неразбиращо. Всички изглеждаха тооолковаааа спокоойййниии… В този момент Станчо погледна часовника и осъзна, че показва 8 часа и 7 минути. Явно беше спрял, защото все пак, той седеше в това задръстване вече почти час. Извади iphonе-a, за да се увери с колко точно закъснява. Ужаси се – 08:08.

„Какво им става на тия часовници” – питаше се той озадачено, докато гледаше как мънички бели маргаритки се появяваха по задното стъкло на автомобила пред него. След това маргаритките се превърнаха в хипопотамчета, започнаха бързо да нарастват и да прескачат върху неговия преден капак.

Торбичката от „Фантастико” се търкаляше на задната седалка. Станчо се опитваше да избере номера на Ники. „Не бил взел кексчета, ще го убия!”

- Абе, идиот, ти от къде ги взе тия мъфини?

- От магазина. В Амстердам. Ама изглеждаха съвсем като нашите, та реших да видя дали ще намериш разлика.

За разликата между течност за чистачки и ракия

 

Една от днешните топ-новини - младежи между живота и смъртта след консумацията на течност за чистачки, която помислили за домашна ракия.

     С цялото ми уважение към родителите на децата, които със сигурност в момента преживяват истински ужас, но любопитно ми е какви са причините за извършването на това деяние?

     Изобщо не коментирам факта, че 16 - 17 годишни деца са се наливали с бутилка от мазето. По интересният въпрос е, ако съдържанието й беше отговорило на очакваното - домашна ракия, дали някой щеше изобщо да разбере. Въпросът, разбира се, е риторичен.

     Отдавна е общодостъпен факт, че младежта се налива и прелива от алкохол. За мен странното е друго. Първо, никой родител ли не си е направил труда да обясни на децата си ефекта от алкохола. Тъй като една от основните причини за тежкото им състояние е, че са откарани в болница доста късно - защото взели симптомите за махмурлук.
     Второ, нормално ли е да държиш течности с различно съдържание в мазето, някои от които токсични, без да си направиш труда да им лепнеш по едно етикетченце, ей така - да се знае.
     Трето, склонна съм да приема, че 16-17 годишни хлапета могат да объркат вкусът на въпросната течност с този на ракията, но с тях е имало и 20-22 годишни. На тази възраст все пак следва да си придобил известна култура на пиене и да знаеш, че не всичко що е течно става за коктейл.

     И така, ако днешните деца не правят разликата между течността за чистачки и на дядо домошарката, дали могат да различат:

- нокторезачка от брадва
- бонбони от отрова за хлебарки
- целофана на букет от презерватив
- червената шапчица от червените фенери
- брошурата на мола от конституцията

и още много подобни...

   Та тук със сигурност не би била подходяща завършващата фраза на повечето ми писания - много здраве и наздраве.
   Но дано да са живи и здрави децата и да се понаучат на някои неща от живота.

Как да напиша моето „Отворено писмо” в 6 стъпки

... или самоучител по екзистенциална безполезност

Много стана модерно да се пишат отворени писма в последно време. Тъй като дълбоко и искрено вярвам в тяхната социална приложимост считам, че някой най-после трябва да проведе кратък курс по темата как се пише това чудо

Стъпка 1: Изберете правилния момент

Най-подходящите могат да се обобщят така – ако се събудите с убийствен махмурлук, поредният вид животинки-наименуван грип, силен зъбобол или най-добре - ако сте от женски пол и ви е затресъл предменструалния синдром – това е Вашият ден! Тези състояния не са степенувани по важност, но пък най-добре ако присъстват едновременно. NB! Уикендите не се препоръчват, поради долуизложените причини!

Или с други думи – светът ви е черен, слънцето свети някак си накриво, чувствате се като героиня от поредния турски сериал, която е била прелъстена и изоставена, имате желанието да спретнете един маломащабен геноцид на все още неопределена група индивиди, като в същото време изтъкнете изключителната си социална ангажираност към силно наболелите обществени проблеми – ЧЕСТИТО – готов сте за Стъпка 2.

Ако не наблюдавате никой от тези симптоми, но въпреки това искате да излеете някакви личностни проблеми имате три варианта – а) направете си блог, б) намерете здраво въже и се обесете на полилея в кухнята или в) повозете се около час в столичния градски транспорт, завирайки нос в кихащи и кашлящи баби и дечица, уверете се, че успешно се разболявате, след което се разходете пеша около час на минус 20 градуса и накрая – посетете кварталната кръчма и изпийте в изброения ред следните питиета: 3 чаши червено вино – 100 грама ракия – 2 бири – 100 грама ром. На следващата сутрин преминете към Стъпка 2.

Стъпка 2: Изберете тема

Най-бързия и лесен вариант: Включете телевизора на произволен канал. Ако сте фен на Анна Цолова или хомо-дружинката, водеща „Денят започва” на БНТ, се насочете към някой сутрешен блок. За не-ранобудните работа ще свършат всички предавания като „Часът на мама”, „Такъв е животът”, както и всяко произволно избрано от целодневната програма на bTV Lady.

След 30 минути пред телевизора в съзнанието ви бясно ще се запрескачат темите за АЕЦ Белене, пушенето на закрито, майчинските надбавки, психично-болните, скандалът с „Пайнер”, Дюнигейт, катастрофите по пътищата, прерязаните ленти, откраднатите пари, и най-вече – как ТИ (нали вече можем да си говорим на ти?) живееш ужасен живот, здравето ти се влошава,  държавата не прави нищо за теб, животът е скъп, парното струва пари, ама на теб и на ти се работи. Също така ти е висока лихвата по кредита, пък ти не си си прочел договора, който си подписал, ‘щото си малограмотен полу-идиот. Такситата си вдигат тарифите, за това искаш по-добър градски транспорт, но се возиш гратис. Чудиш се защо ли пък трябва да плащаш за кабелната телевизия, дето сега я гледаш, като можеш да се вържеш към съседа. И без това му ползваш безжичния интернет. Неприятно ти е, че Кристина Агилера и напълняла, Преслава отдавна не е правила нова песен, че излъчват BigBrother прекалено рядко… Искрено се възмущаваш на толкова много неща, че трябва да се оплачеш някъде. И тук идва следващата стъпка.

Стъпка 3: Адресат

След като темата от предходната точка изкристализира в съзнанието ти, е ясно, че тия неволи не могат да останат несподелени. Решил си вече, че ще пишеш отворено писмо, пък каквото ще да става! Най-добрата стратегия е – пращай навсякъде. Телевизии, вестници, форуми. Желателно е да отправиш писмото си до множество псевдо-институции като Български хелзинкски комитет, Българска ветроенергийна асоциация (действително съществува!), Светия синод, както и до някои популярни образи като омбудсмана, премиера, д-р Вучков, д-р Ливайн, Английската кралица или пък арменския поп.

Веднъж определен, кръгът адресати трябва да бъде публично оповестен, чрез разпращане на копие от писмото във всички социални мрежи – facebook, twitter, bg-mama, както и да се сведе до знанието на тати, баба, леля, и всички роднини по права и съребрена линия до шеста степен.

Стъпка 4: Изложение на проблема

В зависимост от избраната съгласно стъпка 2 тема, започни да пишеш всичко, което те вълнува. За да се получи целения ефект на отвореното писмо е важно да избереш тема, по която си подготвен колкото Винету е бил запознат с iphone 5. Възможно, и се препоръчва, да бъдат заложени два или повече акцента, като например „Високите цени на винетките и евросубсидията за Пайнер”, от която ясно да си проличи позицията ти тип „Протестирам за това, ‘щото не ми харесва”. Избягвай икономическата и правна обосновка, както и всяка терминология, надскачаща речника на четвъртокласник. Увери се, че текстът звучи отчаяно и би предизвикал състрадание и у Хитлер. Препоръчителни са изречения като, но не само: „Животът в тази държава не може да продължава така”, „На ръба на оцеляването сме”, „Чувствам се дискриминиран”, „Обмислям самоубийство”.  Докарай обем поне 5 страници. NB! Използването на Spelling check е строго забранено. 

Стъпка 5: Посочване на автора

            Подпиши себе си, роднините, приятелите, съседите от входа, магазинерката Гинка от плод-зеленчука и бай Иван, който продава вестници на спирката. Ако броят на имената не изпълва поне още две страници се обърни към пътниците в трамвая, ония съмнителни типове, които пият бира в градинката на театъра, и колегите на чичо си. Обясни им, че е за добра кауза, пък те, нали са също така онеправдани, с грейнал поглед и светнала усмивка ще те подкрепят, ще се зарадват, че „Ей, все още има надежда за тая държава, виж как се е заел тоя човек”.

Стъпка 6: Изпращане

За да не се загуби колосалният ти труд направи около 7 резервни копия (на ксерокса в „Студентски” за по 3 стотинки). Изпрати епичния си текст до избраните от стъпка 3 адресати по пощата, e-mail –a, факса, като за по-голяма сигурност го пусни по водосточната тръба и изпробвай димни сигнали. Остани вкъщи и чакай някой да се свърже с теб, защото в крайна сметка кой не се вълнуват от притесненията на безполезен и интелектуално импотентен индивид, който вместо да бъде полезен или да реши проблемите си, тъпче мазна баница пред телевизора и клати неодобрително глава?

В случай на неуспех повтори изброените стъпки, докато някой отрази псевдо-интелектуалните ти напъни или докато се превърнеш в алкохолик от честата употреба на стъпка 1.  А междувременно съседското момче ще е завършило икономика, или финанси, или право, ще има собствен бизнес и ще си уреди живота, вместо да хленчи тук и там в отчаяни опити някой друг да му оправи живота.

Приказката за червената шапчица, разказана от юрист

Тъй като наскоро попаднах на статия, озаглавена "Ако Фройд беше разказал Червената шапчица"  (http://www.webcafe.bg/id_1069596487_Ako_Froyd_beshe_razkazal_Chervenata_shapchitsa_) , реших да дам и един също толкова алтернативен преглед. 

Червената шапчица живеела в Урегулиран поземлен имот (УПИ), предназначен за жилищни нужди, находящ се в малко село, разположен в непосредствена близост до имоти, част от държавния горски фонд. От другата част на горските територии се намирал недвижимият имот на нейната роднина от втора степен по права линия.

В изпълнение на периодичното си задължението си за издръжка и гледане, срещу което нейната баба й прехвърлила собствеността върху къщата, Червената шапчица се отправила към горските територии, с цел да престира на баба си хранителни продукти, като спази уговореното местоизпълнение – в къщата на бабата.

Поради неизпълнение на задълженията на общината, да поддържа и маркира общинските пътища, Червената шапчица била въведена в заблуждение и тръгнала по един пуст, третокласен път. Там срещнала Вълка – субект, притежаващ свидетелство за съдимост дълго четири страници. Той се опитал да я убеди да сключат договор за дарение, по силата на който Червената шапчица да му предостави безвъзмездно съдържанието на носената от нея кошница. Тъй като опитът му се оказал негоден, в съзнанието му се формирал умисъл към други престъпления. Той се възползвал от незнанието и неосведомеността на Червената шапчица във връзка с пътната мрежа и кадастралната карта, и я насочил в неправилна посока. Същевременно стигнал първи до цитирания недвижим имот, собственост на бабата, и извършил умишлено убийство по особено жесток начин – чрез изяждане на жертвата.

Когато Червената шапчица пристигнала на местопрестъплението, субектът, след като осъществил състава на престъплението измама, извършил второ убийство. В този момент се появил органът на власт и при превишаване на служебните си задължения изокрмил престъпника. С това свое действие той нарушил правото му на справедлив процес, както и още редица текстове от Конвенцията за защита правата на човека и в крайна сметка, държавата била осъдена от Съда в Страсбург.