Like?

Вчерашния ми пост за разказа го лайкнаха 7 човека!
Пиянският ми статус от четвъртък сутрин събра малко повече Like - 8.
2 пъти повече за безумния "Добрата новина е, че това е последен ден от тъпата сесия, а лошата е, че денят ще е безкраен!!!"

Наистина ли хората харесват само тъпизми или аз бълвам прекалено много такива?!?

"Скучно ми е" - Like!
"Пияна съм от 2 дни!" 3хLike !
"Професорът ми по търговско право е педераст!" 12хLike!!!
"Ще бъда пияна и следващите 2 дни" - 16хLike !!!
...
"Чувствам се емоционално уравновесена" - UNLIKE!

Снимка с чаша - Like! Like! Like!
Снимка на плажа - коментар "ъъъ, къде е тва?!?"

DISLIKE!

А кога беше онзи случай, когато някой ме видя на улицата и ми каза "ХАРЕСВА МИ как изглеждаш"... бешеее... ами май преди около 2 години! Стига де, не може да е било толкова отдавна!
А един охранител в съда ми каза, че имам хубава снимка (на личната карта, разбира се!)
LIKE!!!

Първият ми награден разказ :)

Може да съм егоцентрична, но при положение, че за първи път участвам в конкурс за творческо писане и веднага попаднах в тройката, се чувствам доста добре. Ето го и самия разказ:


Коледен дух

Знаете ги какви са духовете – умиращи от скука, която в един момент прераства в любопитство. Мотаят се между живота и смъртта и ако трябва да бъдем честни – понякога им е доста самотно. Обикновено имали да свършат нещо приживе и трябвало да си уредят сметките с тоя свят преди да идат на оня – пълни глупости! Тя нямаше какво да пренарежда в живота си. И без това последните години бяха изминали в еднообразно повтарящи се дни, изпълнени със самота. Мъжът й почина доста преди нея, децата пораснаха и свиха свои гнезда. Никой не й обръщаше внимание, освен по празниците, когато семейството идваше при нея с престорен възторг, седяха 2 часа по часовник и си тръгваха с оправданието за други ангажименти. Постепенно и тези посещения спряха. Прекарваше дългите летни следобеди на терасата, шиейки гоблени, а вечер гледаше телевизия и се възмущаваше от видяното. Сутрин отиваше да купи хляб и се разхождаше по тихите улички, след което поливаше цветята, които беше посадила в двора. През зимата беше дори по-скучно – разходките бяха по-кратки, защото имаше по-малко хора навън, а работата в градинката в двора се свеждаше до завиване на цветята с покривало, което ги предпазваше от студа.
В този студен декемврийски ден Тя наблюдаваше сградата, в която някога се намираше Нейния апартамент. Всъщност той още си беше на мястото, просто тя не живееше в него. Но като дух пребиваваше там, защото нямаше къде другаде да се мотае. Къщата беше стара, но добре поддържана, а на партера имаше лъскав офис, чийто прозорци светеха, украсени с коледни лампички и гирлянди. Гледаше как новото момиче се препъва по стълбите с папка документи в ръка и се опитва да си отключи вратата - бореше се с ключалката, а това, че беше закъсняла за работа я изнервяше още повече и накрая просто звънна на вратата. Излезе шефът и й отвори - около петдесет годишен работохолик, който пристигаше в офиса в 7 часа и си тръгваше към 9, с непосилни за изпълнение изисквания. „Не бих го търпяла” – помисли си Тя.
Реши да се поразходи из улиците. Беше отегчена. Помнеше как като млада смяташе, че е забавно да остарееш – имаш безкрайно много свободно време, не ходиш на работа, правиш каквото поискаш, защото нямаш деца, с които да се съобразяваш. Сигурно като млада е мислела и че би било забавно да си призрак.
Всъщност Тя не вярваше в призраци, духове и подобни измишльотини. Представете си тогава колко е трудно да повярваш, че си нещо, което си убеден, че не съществува. Не й беше леко да приеме тази мисъл. Просто един ден се събуди и излезе да купи хляб. Хората по улицата я отминаваха – не беше странно – все пак никой не обръща поглед към прегърбена старица, която се тътрузи към хлебарницата. Зад тезгяха се мъдреше сърдит продавач, видимо незаинтересуван от клиентите. Тя му заговори, недоволствайки от факта, че няма от Нейния хляб – знаете, онзи – с ядките. Никакво внимание. Докато в един момент й просветна - той просто не я виждаше. Остана доста шокирана – хората по принцип не говореха с нея, но поне в магазина я обслужваха. Следобеда забеляза, че докато полива цветята никой излизащ или влизащ в сградата не я поздрави. Знаеше, че хората не я харесват особено и се беше примирила с тази мисъл, но изведнъж осъзна, че я подминават, сякаш не съществува. Вложи всичко от себе си и поздрави един съсед – нищо. Започна да се притеснява мъничко. Но следващите дни й отвориха очите. Заговаряше хора по улиците, които дори не обръщаха очи към нея – беше ясно, че нито я виждат, нито я чуват. Понякога ги обиждаше или пък им разказваше неща от собствения си живот. Никой не отрази присъствието си. След много такива дни Тя трябваше да приеме очевидното – беше станала призрак!
Да откриеш такова нещо за себе си е доста шокиращо. Не помнеше да е умирала. Не беше виждала и от онези светещи врати, прозорци, портали или каквото там трябва да има. Първо беше ужасно потисната и вървеше от стая в стая. Занемари гоблена си и започна да седи с часове без да прави нищо, разсъждавайки за живота и смъртта. Но това бързо й омръзна. Реши, че щом ще бъде дух, поне може да върши обичайните за призраците неща – да плаши хора и да стряска дечица. Хрумна й че ако носи чаша, никой не вижда нея, но виждат чашата, която самичка си се придвижва в пространството. Бързо осъзна, че противно на очакванията й предметите, които докосваше не се носеха из въздуха като в безтегловност. Те явно ставаха част от нея и от там – невидими. От време не време хвърляше по някое клонче или камъче по някого, който забързано махваше с ръка, без да се интересува какво му се е случило. Занаятът да плаши хората не беше лесно осъществим и Тя набързо го изостави.
Интересно беше, че въпреки очевидното й несъществуване, Тя продължаваше да възприема света около себе си. Чуваше разговорите на хората, усещаше страх, възторг, студ, дори физическа болка. Когато поливаше цветята те растяха, но ако в миг на отчаяние ги изоставеше, започнаха да увяхват. Нямаше логика – водата която им сипваше не би трябвало да съществува. Явно това, което беше чувала за призраците беше пълна измислица.
След сутрешната си разходка Тя се върна в двора на къщата. От сивото небе започнаха да падат снежинки и тя пооправи покривалото над цветята. Едно от онези досадни кучета търчеше по улицата и се втурна към Нея и започна да я лае. „Каква досада!”. Беше чувала, че животните усещали свръхестественото. Поне едно истинско нещо от всички легенди и измишльотини. Недейте да разбирате погрешно – да си невидим си има и своите предимства. Можеш да се разхождаш рошав и да пееш по улиците и никой не ти обръща внимание. Тя хокаше децата, които играеха в двора и се кикотеха толкова шумно, че прозорците потреперваха. Мъмреше учениците от близкото училище, които се криеха в двора, за да пушат. Отдавна беше забравила какво е морал и възпитание. Хич не й пукаше за такива неща – возеше се безплатно в обществения транспорт, крадеше бонбони от магазините, ядеше банани и хвърляше обелките по улицата.
Видя новото момиче да изхвърча през вратата., защото имаше само 15 минути обедна почивка. То обаче се загледа в малката градинка на двора и се усмихна, измрънка на себе си „Добре е, че има кой да се грижи за тях” и продължи. Имаше нещо загадъчно в онова момиче от офиса. Беше толкова засмяно и весело, че чак я дразнеше. „Ще я видим дали ще е в такова добро настроение когато стане като мен”. За жалост Тя не беше срещала други призраци и започваше да се чуди в нея ли е проблема и кога най-после ще си я потърсят от отвъдното.
„Ето я пак, връща се на работа. Нещо не му е наред на това девойче. Даже си пее! Ужас!”
-Как сте днес?
Тя се обърна. Не видя никой. „Това момиче наистина не е в час”
-Аз съм Ива. Работя тук от няколко седмици. Хубаво е, че се грижите за цветята през зимата.
Тя определено се почувства объркана. На нея ли говореше? Това не беше възможно. Все пак – никой не говори с невидимите. Така се смути, че не забеляза кога момичето изчезна. „Сигурно полудявам. Явно и духовете могат да бъдат душевно болни”. След това се сети за онзи филм, който беше гледала като млада, в който един човек виждаше призраци, говореше с тях и им помагаше. Реши да поговори с нея и вечерта зачака пред вратата на офиса. Разбира се, Ива си тръгна последна, заключвайки след себе си.
-Виждаш ли ме? – определено можеше да бъде и по-тактична. – В смисъл – аз съм дух, нали разбираш, което те прави медиум или нещо такова.
Ива се замисли. Явно жената наистина беше луда, както говореха колегите й от офиса. Но да се мислиш за невидим – това е друго нещо. Стана й тъжно. Замисли се колко ли такива хора има, които ще прекарат коледните празници съвсем самички.
- Госпожо, аз не съм медиум, а вие не сте дух!
- Виж сега, моето момиче, на мен ми беше трудно да се примиря с факта, че съм дух, но ти лесно ще свикнеш с идеята, че говориш с призраци.
„Горката женица, наистина не е добре” – помисли си Ива.
- Искате ли да изпием чаша горещ шоколад? Доста е студено, за да си приказваме на улицата – последен отчаян опит да намери нещо нормално в нея.
- Разбира се – Тя беше доволна. Самонадеяното момиче щеше да седне на някоя маса и да разговаря с нещо, което другите не виждат. В крайна сметка щеше да я убеди, че е медиум.

Кварталното кафене все още работеше. Всички съседи от околните улици бяха там. Прозорците бяха запотени, украсени с гирлянди и изкуствени снежинки, а в един ъгъл се виждаше малка изкуствена елхичка, цялата блещукаща в различни цветове.
- Две чаши шоколад, моля – за мен и за приятелката ми – ведро изчурулика Ива.
Продавачът не обърна внимание на това очевидно недоразумение. „Сигурно и той е луд”, помисли си призракът.
Седнаха на малка, кръгла масичка, украсена с борови клонки и Тя започна да разказва историята си. След дългата тирада заключи с явно задоволство:
- Няма как да отречеш, че не съществувам, а ти – след като ме виждаш и говориш с мен определено не си нормална.- Всъщност се надявам, че утре може да срещна и други като теб или като мен. Нали все пак на Бъдни вечер стават чудеса.
Ива вече не се усмихваше. Сърцето й се беше свило. Тази невзрачна женица, която седеше срещу нея беше толкова самотна и отритната от света, че бе повярвала, че е дух. Хората постоянно подминават такива като нея по улиците – стари и досадни, вечно мърморещи. Но колко ли беше продължило това? Дни? Месеци? Или може би години? Една луда под прозореца, която винаги си приказва с пеперудите и полива цветята – всеки я знаеше. Всеки я поглеждаше, но никой не искаше да я види. Нито да говори с нея. Дали от срам или от страх, че един ден всички ще бъдем толкова самотни? Ива заплака. Представи си Коледа, когато всички семейства се събират, а бедната отритната жена обикаля улиците и търси други призраци.
- Какви глупости говориш на хубавото момиче, стара вещице? Не виждаш ли, че я разстрои? – сервитьорът гледаше право в Нея.
„Ама как така?!? И той ли е медиум? Това май започва да става тенденция.”
Ива се обърна към него с истинска ярост в очите:
- Ти за какъв се мислиш? Така ли се говори на възрастна жена? Заради такива като теб тя мисли, че е призрак! Толкова ли е трудно да се държите с нея добре? Искам да й се извиниш!
Сервитьорът изглеждаше смутен. Приближи се и със сведен поглед промълви:
- Приемете извиненията ми, госпожо...?
- Нора – отвърна призракът. – казвам се Нора.

Тя определено имаше нужда да се поразходи. Набързо прегърна Ива и излезе навън. Прибра се привечер, прекоси украсения с лампички двор. Съседът от втория етаж мина покрай нея:
- Добър вечер, Нора.
Той също беше в онова кафене. Дали всички там бяха призраци? Или пък медиуми?
- Не сме говорили много, от както мъжът ти почина. Всички ние сме кофти съседи. Не е правилно да се държим така, все пак идват празници. С жена ми ще се радваме да прекараш Бъдни вечер у нас. Утре в осем.
Да, тя нямаше какво да каже. Трябваха й месеци наред, за да свикне с мисълта, че е призрак. Как така сега се оказа обратното? В следващия момент се ядоса. Осъзна, че й харесва да бъде невидима. Беше свикнала с това. „Какво да правя сега?”. Реши да се прибере, да поспи, а на следващия ден щеше да реши дали е доволна или не от факта, че е жива.

Събуди се рано сутринта, погледна небето, натрупалия сняг, прозорците, излъчващи топлота и се почувства странно... някак си – ЖИВА. Имаше толкова енергия, искаше да се влее отново в този свят, който презираше. Изкъпа се, среса спластената си коса и облече чисти дрехи. Извади изпод леглото голям кашон с коледни играчки, които подреди из цялата къща. Оставаше й само да си купи елха. Беше виждала да продават не далеч от дома й. Тръгна натам, като беше решила да спре за чаша шоколад в кафенето. По стълбите се размина с онзи съсед:
- Добро утро, Нора!
- Добро да е!

Така се беше забързала по коридора, че се подхлъзна на леда пред входа. Не я заболя, затова продължи и излезе пред къщата, за да погледа падащите снежинки. Видя забързаното момиче с червена шапка със звънче на главата.
„Ето я, моята спасителка”
- Ива! Права беше за всичко, аз не съм призрак, жива съм! Ива, хей! ИВА?!?
Младото момиче я подмина. Отключи вратата и влезе в офиса. „Сигурно закъснява” – помили си Нора. „Тези хора са луди – да работят на Бъдни вечер!” Седна на пейката пред вратата и се загледа в една котка, която не й обръщаше никакво внимание. Поседя така известно време.
„Хей, какво е това?”. Линейката спря на улицата и двама лекари се затичаха към нея. Втурнаха се в двора, а малко след това изнесоха покрита с бял чаршаф носилка. „О, Боже! Някой е умрял”. Видя отворената врата, която излъчваше някакъв блясък и мина през нея, за да види какво се е случило. Беше доста бяло за неоново осветление...

Всички от офиса на първия етаж бяха излезли. Шушукаха помежду си. „Горката старица, излизала да си купи елха и се подхлъзнала на заледените стълби. Ударила си главата. Нищо де, и без това беше луда”
След няколко минути шоуто свърши и работата в офиса продължи. Денят се изниза както обикновено. Само Ива остана цял ден на пейката, загледана в падащите снежинки. Не й пукаше, че ще я уволнят. Взе едно борово клонче от близкия прозорец и го забоде в градинката до цветята. Заплака.