“Не знам ти как си го причиняваш” – каза баща ми по повод на това, че гледах „Полет над кукувичето гнездо” на театър за втори път. И аз не знам как, ама ми харесва. Явно съм някакъв интелектуален мазохист. Повечето хора гледат филм или театър, харесват го, и когато е много въздействащ не искат да го гледат отново, защото им е оставил достатъчно емоция от първото възприемане. Аз обичам повторението. Като малка гледах повторенията на сериалите на следващия ден, гледах безброй пъти записан на видео касетка „Терминатор 2” и четях до безкрай „Пипи дългото чорапче” и „Винету”. Когато нещо остави дълбока следа в съзнанието ми правя всичко възможно тя да бъде по-трайна и по-дълбока. И без това толкова много информация ни залива от всякъде, толкова глупости пълнят главите ни, че паметта ми става все по-краткотрайна. Помня наизуст всички случаи, при които не се допуска доказване чрез свидетелски показания, а не мога да си спомня имената на героите от последната книга, която четох. А хубавите неща стават все по-малко. И не е лошо да се помнят, да се изживяват отново и отново. Дори и да са тъжни, когато емоцията е толкова силна, видът на конкретното чувство е без значение.
