Прекрасно е да се събудиш и да осъзнаеш, че най-после НЕ СИ СТУДЕНТ!!! А когато това стане на 8ми декември и навън вали сняг е просто неописуемо! И смятам просто да седя на дивана цял ден, да блея през прозореца и да се радвам на снега и на бездействието!
А ми се иска да споделя няколко думи за празника. Понеже вече изчетох всякакви бози относно на кого колко ще му липсва студентството, колко било хубаво и т.н. аз пък искам най-отговорно да заявя: на мен НЯМА да ми липсва нито минута от вековете, прекарани в СУ! На човек обикновено му липсват две неща - знанията и хората. Аз пък и да искам, от тук нататък няма как да се спася от това да се сблъсквам с право всеки ден, така че това отпада. А относно хората, съм убедена, че всички колеги, които обичам ще си бъдат до мен така или иначе, защото вече ни свързва нещо далеч по-силно от седенето на банките един до друг. Така че генералният ми извод е Наздраве и само Напред! :)
четвъртък, 8 декември 2011 г.
понеделник, 17 октомври 2011 г.
Държавен изпит по ГПН в 10 филма
Замислих се тия дни на какво прилича подготовката ми за държавния изпит по ГПН и тъй като първоначално я виждах като трагедия, след това като ужас, в един момент дори като предизвикателство, фантастика, екшън и накрая вече ме избива на комедия, мисля че мога да извърша следния сравнително-киномански анализ:
1. Приликата с "Титаник" е поразителна - само тези с връзките могат да разчитат на сигурно измъкване от ситуацията;
2. Може би най-пълното покриване на сюжетни линии - "Ах, този джаз". Пичът правеше едно и също ден след ден, след ден, след ден, докато това го уби. Ама той поне харесваше това, което прави;
3. Драмата на "Ромео и Жулиета" изглежда по-благосклонна, защото в крайна сметка двамата се отървават от мъките, а това чудо тук край няма;
4. Сюжетът на "Знам какво направи миналото лято" пък е абсолютно неприложим, защото не знам нищо от дисциплините, които съм държала това лято, пък за минали да не говорим;
5. В Последен изход ги убиваха бавно, мъчително и най-вече нелепо един по един. Не е нужно да пояснявам връзката;
6. "Индиана Джоунс" бъркаше в една дупка в скала, от където излизаха насекоми и не знаеше какво ще изтегли. По едно време и сърца вадеше. Абе, "Храмът на обречените" - както си му е реда!
7. След известно наблюдение фасадата на СУ започна подозрително да ми прилича на Звездата на смъртта. А някои персонажи са си същински Вейдър! Може и Терминатор.
8. Разбира се при всяко едно "Ех, ако имах само още един ден" ми изскача идеята на "Завръщане в бъдещето"
9. Не изключвам употребата на някои от хватките на Джеки Чан върху екзаминаторите;
10. В крайна сметка обаче всички се надява всичко да приключи като в "Поредния ергенски запой"
Всички прилики и разлики с действителни лица и събития са напълно случайни!
1. Приликата с "Титаник" е поразителна - само тези с връзките могат да разчитат на сигурно измъкване от ситуацията;
2. Може би най-пълното покриване на сюжетни линии - "Ах, този джаз". Пичът правеше едно и също ден след ден, след ден, след ден, докато това го уби. Ама той поне харесваше това, което прави;
3. Драмата на "Ромео и Жулиета" изглежда по-благосклонна, защото в крайна сметка двамата се отървават от мъките, а това чудо тук край няма;
4. Сюжетът на "Знам какво направи миналото лято" пък е абсолютно неприложим, защото не знам нищо от дисциплините, които съм държала това лято, пък за минали да не говорим;
5. В Последен изход ги убиваха бавно, мъчително и най-вече нелепо един по един. Не е нужно да пояснявам връзката;
6. "Индиана Джоунс" бъркаше в една дупка в скала, от където излизаха насекоми и не знаеше какво ще изтегли. По едно време и сърца вадеше. Абе, "Храмът на обречените" - както си му е реда!
7. След известно наблюдение фасадата на СУ започна подозрително да ми прилича на Звездата на смъртта. А някои персонажи са си същински Вейдър! Може и Терминатор.
8. Разбира се при всяко едно "Ех, ако имах само още един ден" ми изскача идеята на "Завръщане в бъдещето"
9. Не изключвам употребата на някои от хватките на Джеки Чан върху екзаминаторите;
10. В крайна сметка обаче всички се надява всичко да приключи като в "Поредния ергенски запой"
Всички прилики и разлики с действителни лица и събития са напълно случайни!
понеделник, 3 октомври 2011 г.
Вместимостта на едно мъничко килерче...
Шерлок Холмс, из някоя от многобройните истории на Артър Конан Дойл, казваше следното (цитирам по памет): "човешкият мозък прилича на килер с много скринове и много малки чекмедженца. За всяко нещо си има чекмедже, в което да попадне. В определен момент всеки килер се препълва и трябва да бъде разчистен. Така работи и човешкият мозък - трябва да изхвърли част от старата и ненужна информация, за да я замени с нова, иначе килерът ще се задръсти"
Тъй като очевидно моето килерченце е с малка вместимост, ми се оказва доста трудно да вместя цялата информация за държавните изпити в него, така че се налага да разчиствам доста и да изхвърля съдържанието на много рафтчета, полички и шкафчета.
За това, скъпи приятели, моля не ми се сърдете, ако след време не ви поздравявам по улиците - възможно е да сте били изместени от някоя правна норма!
Тъй като очевидно моето килерченце е с малка вместимост, ми се оказва доста трудно да вместя цялата информация за държавните изпити в него, така че се налага да разчиствам доста и да изхвърля съдържанието на много рафтчета, полички и шкафчета.
За това, скъпи приятели, моля не ми се сърдете, ако след време не ви поздравявам по улиците - възможно е да сте били изместени от някоя правна норма!
вторник, 30 август 2011 г.
Декларация
Днес, 30.08.2011, долуподписаната Диана Попова декларирам истинността на заявените от мен обстоятелства, както следва:
1. Считано от днес запорирам доброто си настроение, ликвидирам социалната си дейност и изнасям на публична продан всичко положително, което може да ми се случи.
2. Подавам молба за развод с бутилката водка поради дълбоко и непоправимо разстройство на връзката ни.
3. Учредявам еднолично дружество с ограничена отговорност с наименование „Отговорите на тези въпроси не ги знам”.
4. Учредявам фондация „Мара Павлова”.
5. Завеждам положителен установителен иск относно нарушаването конституционното ми право да се събирам с приятели (който ще бъде отхвърлен).
6. Завеждам отрицателен установителен иск, който да установи липсата ми на мозъчна дейност.
7. Завеждам конститутивен иск за собственото си запрещение.
8. Завеждам осъдителен иск с петитум да ми се върнат последните 5 години от живота
Който има потребност да разговаря с моето не-повлияно-от-държавните-изпити-аз да ме потърси след 08.12.2011 г.
1. Считано от днес запорирам доброто си настроение, ликвидирам социалната си дейност и изнасям на публична продан всичко положително, което може да ми се случи.
2. Подавам молба за развод с бутилката водка поради дълбоко и непоправимо разстройство на връзката ни.
3. Учредявам еднолично дружество с ограничена отговорност с наименование „Отговорите на тези въпроси не ги знам”.
4. Учредявам фондация „Мара Павлова”.
5. Завеждам положителен установителен иск относно нарушаването конституционното ми право да се събирам с приятели (който ще бъде отхвърлен).
6. Завеждам отрицателен установителен иск, който да установи липсата ми на мозъчна дейност.
7. Завеждам конститутивен иск за собственото си запрещение.
8. Завеждам осъдителен иск с петитум да ми се върнат последните 5 години от живота
Който има потребност да разговаря с моето не-повлияно-от-държавните-изпити-аз да ме потърси след 08.12.2011 г.
събота, 6 август 2011 г.
събота, 25 юни 2011 г.
Притеснена съм!
Седя си аз кротко, докато се възхищавам на обширните си познания по граждански процес и ми попада една весела статия. Приключило Малкото голямо четене. Естествено, като всеки човек с подчертана страст към всичко детско решавам да видя резултата, който е следния:
1. "Пипи Дългото чорапче" от Астрид Линдгрен
2. "Хари Потър" от Джоан Роулинг
3. "Патиланско царство" от Ран Босилек
4. "Мечо Пух" от Алан Милн
5. "Емил от Льонеберя" от Астрид Линдгрен
6. "Малкият принц" от Антоан дьо Сент Екзюпери
7. "Здрач" от Стефани Майър
8. "Ян Бибиян" от Елин Пелин
9. "Карлсон, който живее на покрива" от Астрид Линдгрен
10."Алиса в страната на чудесата" от Луис Карол
Разбира се, изпадам в лудешки възторг, че любимата ми Пипи е на първо място. „Брей, казвам си, днешните деца все още не са станали тоталното разочарование, за което понякога ги смятам”. Докато попадам на номер 2! След което стигам до номер 7. Връщам се на номер 2, отивам да си ударя главата в учебника по граждански процес и отново попадам на номер 7!
Все ми се струва логично, когато гласуваме за любима детска книга, все изборът да бъде концентриран около класически произведения в тази насока, което ще рече книги, станали символ на поне две поколения! С цялото ми уважение към Хари Потър и всичките му фенове, но до колкото имам спомени, последната част от тази книга излезе преди около две години. Мисля че е редно, в подобни класации да участват произведения, които са издържали на времето, защото колкото и да са читателите на Джоан Роулинг, не съм съвсем убедена, че 100 години по-късно някой ще си спомня нещо от написаното от нея. А ако е така бих била доста смутена, но все пак мнението за Хари Потър си е лично мое и не го натрапвам на никого. Притеснена съм!
Появата на ЗДРАЧ, не просто в класацията, а в първата десятка сериозно ме смути, очуди и озадачи. Първо, това не е детска книга, и второ – колкото и да е популярна и лека като четиво няма абсолютно никаква стилистична, литературна или художествена стойност! Притеснена съм!
И ако трябва да използвам разказа на моята най-добра приятелка за случка от преди няколко месеца – „Влизам аз в 5 книжарници да търся „Параграф 22”, в нито една я няма, но вместо това рафтовете са заринати от „Здрач”, „Дневниците на вампира” и всякакви бози. Притеснена съм.
Наскоро Джоан Харис, авторка, която по принцип високо ценя, написа новият си роман „Семе на злото”, в който отново се издигат в култ историите с вампири. Много съм притеснена.
Друга моя приятелка ми разказа, че видяла неин колега да чете книга със заглавие (И това изобщо не е шега) „Гордост, предразсъдъци и зомбита”. Много, много силно съм притеснена!
Проблемът ми не са вампирите като цяло. Харесвам „Интервю с вампир” (не само заради Антонио Бандерас, за когото бих се омъжила веднага!). Гледам и лигавото сериалче „Дневниците на вампира”. Притеснява ме фактът, че хората четат все по-голяма помия, а лошото е, че това се пренася и върху децата. Нека си представим класацията „Малкото голямо четене” през 2050 г.
1. Пипи дългото зъбче
2. Хари Потър и дървеният кол
3. Вампирско царство
4. Мечо пух срещу зомбита
5. Вампирът от Льонеберя
6. Малкият таласъм
7. Здрач
8. Ял-недоял (хора)
9. Карлсон, който живее в ковчега
10. Алиса в страната на смъртта.
Доста неприятни размишления ми наведе тази статия, дори и да говорим само за детските книги. Не отиват на добре нещата с литературата в България...
1. "Пипи Дългото чорапче" от Астрид Линдгрен
2. "Хари Потър" от Джоан Роулинг
3. "Патиланско царство" от Ран Босилек
4. "Мечо Пух" от Алан Милн
5. "Емил от Льонеберя" от Астрид Линдгрен
6. "Малкият принц" от Антоан дьо Сент Екзюпери
7. "Здрач" от Стефани Майър
8. "Ян Бибиян" от Елин Пелин
9. "Карлсон, който живее на покрива" от Астрид Линдгрен
10."Алиса в страната на чудесата" от Луис Карол
Разбира се, изпадам в лудешки възторг, че любимата ми Пипи е на първо място. „Брей, казвам си, днешните деца все още не са станали тоталното разочарование, за което понякога ги смятам”. Докато попадам на номер 2! След което стигам до номер 7. Връщам се на номер 2, отивам да си ударя главата в учебника по граждански процес и отново попадам на номер 7!
Все ми се струва логично, когато гласуваме за любима детска книга, все изборът да бъде концентриран около класически произведения в тази насока, което ще рече книги, станали символ на поне две поколения! С цялото ми уважение към Хари Потър и всичките му фенове, но до колкото имам спомени, последната част от тази книга излезе преди около две години. Мисля че е редно, в подобни класации да участват произведения, които са издържали на времето, защото колкото и да са читателите на Джоан Роулинг, не съм съвсем убедена, че 100 години по-късно някой ще си спомня нещо от написаното от нея. А ако е така бих била доста смутена, но все пак мнението за Хари Потър си е лично мое и не го натрапвам на никого. Притеснена съм!
Появата на ЗДРАЧ, не просто в класацията, а в първата десятка сериозно ме смути, очуди и озадачи. Първо, това не е детска книга, и второ – колкото и да е популярна и лека като четиво няма абсолютно никаква стилистична, литературна или художествена стойност! Притеснена съм!
И ако трябва да използвам разказа на моята най-добра приятелка за случка от преди няколко месеца – „Влизам аз в 5 книжарници да търся „Параграф 22”, в нито една я няма, но вместо това рафтовете са заринати от „Здрач”, „Дневниците на вампира” и всякакви бози. Притеснена съм.
Наскоро Джоан Харис, авторка, която по принцип високо ценя, написа новият си роман „Семе на злото”, в който отново се издигат в култ историите с вампири. Много съм притеснена.
Друга моя приятелка ми разказа, че видяла неин колега да чете книга със заглавие (И това изобщо не е шега) „Гордост, предразсъдъци и зомбита”. Много, много силно съм притеснена!
Проблемът ми не са вампирите като цяло. Харесвам „Интервю с вампир” (не само заради Антонио Бандерас, за когото бих се омъжила веднага!). Гледам и лигавото сериалче „Дневниците на вампира”. Притеснява ме фактът, че хората четат все по-голяма помия, а лошото е, че това се пренася и върху децата. Нека си представим класацията „Малкото голямо четене” през 2050 г.
1. Пипи дългото зъбче
2. Хари Потър и дървеният кол
3. Вампирско царство
4. Мечо пух срещу зомбита
5. Вампирът от Льонеберя
6. Малкият таласъм
7. Здрач
8. Ял-недоял (хора)
9. Карлсон, който живее в ковчега
10. Алиса в страната на смъртта.
Доста неприятни размишления ми наведе тази статия, дори и да говорим само за детските книги. Не отиват на добре нещата с литературата в България...
събота, 18 юни 2011 г.
Чл. 23 "Ликвидация" от Кодекса на студента, във връзка с чл. 24 "Края на студентския живот"
По повод последната сесия, след която само държавните изпити ще ни делят от ежедневното еднообразие на току-що-завършилия-юрист-който-се-сцепва-от-работа-за да се доказва, ми стана едно мило и тъжно по повод края на студентския живот. Определено няма да ми липсват умопомрачителните упражнения в 7.30 сутринта, изтрещелите асистенти, скучните лекции и безкрайните сесии. Няма да ми липсва и несправедливостта по изпити, непрочетените и оценени работи, търчането между работа и университета. Но пък това значи и край на полятите (преди или след тях) изпити, излизанията с колегите, висенето в кафенетата и водените с часове разговори по телефона по повод някой предстоящ тест (А.К.). За жалост вече няма да имаме тези няколко месеца в годината, през които, въпреки че главите ни са изгърмели от ненужна информация, разполагаме с цялото време на света, колкото и малко да ни се струват дните между изпити, няма да можем да ставаме в 11 и денят ни да започва след чаша кафе в 12ч. и няма да завършва всяка вечер с бира. И в крайна сметка, колкото и близки да останат някои от нас, май вече нещата няма да са същите. Така че смятам да се порадвам на тази последна сесия, да се насладя на всеки гаден и изтощителен момент от нея, защото това наистина, както казват по американските филми, е краят на една ера. 
сряда, 1 юни 2011 г.
Честит 1-ви юни! :)
Честит празник на всички деца, независимо на колко години са, защото важното е как се чувстваме!
Нека запазим детското в себе си и не се оставяме живота да ни отнеме тази щура магия, изтъкана от свобода, въображение и приключения! Нека продължим да бъдем откриватели на света и на себе си, да живеем в Льонеберя, да срещаме бели зайци, бели коне на червени петна, рицари, мускетари, индианци и кой каквото си хареса!
Това винаги е бил един от любимите ми празници и дълбоко се натъжавам, при положение, че все по-малко хора ми го честитят, включително и роднините! Със сигурност не съм особено пораснала, а и важното е, че не искам. Имаме време да бъдем възрастни, а дните, в които можем да сме деца остават все по-малко!
Любимата ми част от Малкият принц е тази. За да не забравяме, че не е хубаво да си възрастен:
"Възрастните обичат цифрите. Когато им разправяте за някой нов приятел, те никога не ви питат за най-същественото. Никога не ви казват:
„Как звучи гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?“ Те ви питат: „На каква възраст е той? Колко братя има? Колко килограма тежи? Колко печели баща му?“ Едва тогава смятат, че вече го познават. Ако кажете на възрастните: „Видях една хубава къща, построена от розови тухли, със здравец по прозорците и с гълъби на покрива…“, те не могат да си представят тая къща. Трябва да им кажете: „Видях една къща, която струва сто хиляди франка.“ Тогава те възкликват: „Колко хубаво!“
Така, ако им кажете — „Доказателството, че малкият принц е съществувал, е това, че той беше очарователен, че се смееше и че искаше една овца. Когато някой иска една овца, това е доказателство, че съществува“ — те ще свият рамене и ще се отнесат с вас като с дете. Но ако им кажете — „Планетата, от която дойде той, е астероидът Б 612“ — тогава те ще се убедят и ще ви оставят на мира с въпросите си. Те са такива. Не бива да им се сърдим. Децата трябва да бъдат много снизходителни към възрастните."
Нека запазим детското в себе си и не се оставяме живота да ни отнеме тази щура магия, изтъкана от свобода, въображение и приключения! Нека продължим да бъдем откриватели на света и на себе си, да живеем в Льонеберя, да срещаме бели зайци, бели коне на червени петна, рицари, мускетари, индианци и кой каквото си хареса!
Това винаги е бил един от любимите ми празници и дълбоко се натъжавам, при положение, че все по-малко хора ми го честитят, включително и роднините! Със сигурност не съм особено пораснала, а и важното е, че не искам. Имаме време да бъдем възрастни, а дните, в които можем да сме деца остават все по-малко!
Любимата ми част от Малкият принц е тази. За да не забравяме, че не е хубаво да си възрастен:
"Възрастните обичат цифрите. Когато им разправяте за някой нов приятел, те никога не ви питат за най-същественото. Никога не ви казват:
„Как звучи гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?“ Те ви питат: „На каква възраст е той? Колко братя има? Колко килограма тежи? Колко печели баща му?“ Едва тогава смятат, че вече го познават. Ако кажете на възрастните: „Видях една хубава къща, построена от розови тухли, със здравец по прозорците и с гълъби на покрива…“, те не могат да си представят тая къща. Трябва да им кажете: „Видях една къща, която струва сто хиляди франка.“ Тогава те възкликват: „Колко хубаво!“
Така, ако им кажете — „Доказателството, че малкият принц е съществувал, е това, че той беше очарователен, че се смееше и че искаше една овца. Когато някой иска една овца, това е доказателство, че съществува“ — те ще свият рамене и ще се отнесат с вас като с дете. Но ако им кажете — „Планетата, от която дойде той, е астероидът Б 612“ — тогава те ще се убедят и ще ви оставят на мира с въпросите си. Те са такива. Не бива да им се сърдим. Децата трябва да бъдат много снизходителни към възрастните."
петък, 27 май 2011 г.
Повторението е майка на ... много неща
“Не знам ти как си го причиняваш” – каза баща ми по повод на това, че гледах „Полет над кукувичето гнездо” на театър за втори път. И аз не знам как, ама ми харесва. Явно съм някакъв интелектуален мазохист. Повечето хора гледат филм или театър, харесват го, и когато е много въздействащ не искат да го гледат отново, защото им е оставил достатъчно емоция от първото възприемане. Аз обичам повторението. Като малка гледах повторенията на сериалите на следващия ден, гледах безброй пъти записан на видео касетка „Терминатор 2” и четях до безкрай „Пипи дългото чорапче” и „Винету”. Когато нещо остави дълбока следа в съзнанието ми правя всичко възможно тя да бъде по-трайна и по-дълбока. И без това толкова много информация ни залива от всякъде, толкова глупости пълнят главите ни, че паметта ми става все по-краткотрайна. Помня наизуст всички случаи, при които не се допуска доказване чрез свидетелски показания, а не мога да си спомня имената на героите от последната книга, която четох. А хубавите неща стават все по-малко. И не е лошо да се помнят, да се изживяват отново и отново. Дори и да са тъжни, когато емоцията е толкова силна, видът на конкретното чувство е без значение.
вторник, 10 май 2011 г.
Полет над кукувичето гнездо
Не бях плакала, докато чета книга, от както в десети клас прочетох Дядо Горио на Балзак. Но днес се почувствах смалена до милиметри и натикана в кукувичето гнездо. Не, това не беше Полет, а нещо много по-силно от него. Изстрелване на най-скритите кътчета от душевността ми на място, на което не съм вярвала, че могат да достигнат. Не мога да повярвам, че тази книга е седяла в библиотеката в стаята ми о толкова дълги години съм я подминавала. А какво ли още подминавам, което е (както бирата от оная реклама) на една ръка разстояние от мен...
Хора, моля ви, пишете повече такива книги!!!
Хора, моля ви, пишете повече такива книги!!!
четвъртък, 14 април 2011 г.
Истината за не/ученето :)
Защо не ти върви на изпитите?
Една година има 365 дни, през които можеш да учиш.
Kато махнем 52 недели ти остават 313.
През лятото има 50 дни, през които е много горещо за да учиш, така че ти остават 263.
Спиш по 8 часа, което прави 122 дена, тоест вече си със 141.
Ако си дадеш 1 час на ден, за да правиш каквото ти харесва, губиш още 15 и оставаш със 126.
По 2 часа хабиш за ядене, по този начин използваш 30 дни. Остават ти 96.
Хабиш 1 час на ден в разговори с приятели и роднини, това ти отнема още 15. Оставаш с 81
Изпити и тестове като минимум ти отнемат 35 дена от годината, така че остават само 46.
Изваждаме приблизително 40 дни за почивки и празници, оставаш само с 6.
Да кажем, че минимум 3 дни си болен, така остават 3 дни, в които да учиш.
Да кажем, че излизаш само 2 дни.
Остава 1, но този единствен ден е рождения ти ден, така че...
Извод: Ученето е безсмислено.
...
Един приятел го постна на стената си, а на мен ми идва прекалено дълго, за да го постна като статус във ФБ :)
Една година има 365 дни, през които можеш да учиш.
Kато махнем 52 недели ти остават 313.
През лятото има 50 дни, през които е много горещо за да учиш, така че ти остават 263.
Спиш по 8 часа, което прави 122 дена, тоест вече си със 141.
Ако си дадеш 1 час на ден, за да правиш каквото ти харесва, губиш още 15 и оставаш със 126.
По 2 часа хабиш за ядене, по този начин използваш 30 дни. Остават ти 96.
Хабиш 1 час на ден в разговори с приятели и роднини, това ти отнема още 15. Оставаш с 81
Изпити и тестове като минимум ти отнемат 35 дена от годината, така че остават само 46.
Изваждаме приблизително 40 дни за почивки и празници, оставаш само с 6.
Да кажем, че минимум 3 дни си болен, така остават 3 дни, в които да учиш.
Да кажем, че излизаш само 2 дни.
Остава 1, но този единствен ден е рождения ти ден, така че...
Извод: Ученето е безсмислено.
...
Един приятел го постна на стената си, а на мен ми идва прекалено дълго, за да го постна като статус във ФБ :)
неделя, 3 април 2011 г.
Честит международен ден на детската книга!
На няколко места прочетох, че днес е международен ден на детската книга. Не знаех, че и такъв има, но пък ми стана едно такова весело и спокойно. Започнах да си припомням стотиците детски книжки, които съм изчела, и които обожавам, и които с удоволствие някой ден бих си препрочела до една! Спомних си как, когато се чувствах самотна си говорех с въображаемите приятели, всеки от които беше герой от книжка. То не бяха малки принцове, щастливи принцове, просещи принцове, принцеси с грахови зърна под дупето, томсойеровци, хъкълберифиновцеи, малки русалки, малки мукове, и разбира се - любимата ми Пипи. И ако на Алиса й се е виждала странна Страната на чудесата, аз определено си имах страна, каквато ако тя беше видяла, нейната щеше да й се стори скучна. И определено всичките тия стотици книжки, от които мога да се сетя само за една 10-та, са ми повлияли и изградили по начин, по който никой жив човек не би могъл. Така че, честит празник на тези, които обичат щурия свят на детската литература и на тези, които живеят в него (на последните искрено им завиждам!).
вторник, 22 март 2011 г.
Добрият Уил Хънтинг и Лошото Общество
Комбинацията от 2-3 неща през деня ме провокира да напиша няколко реда. Вчера гледах „Речта на краля”, който определено харесах. Нещо в този филм ми напомни на любимият ми „Добрият Уил Хънтинг” и за това днес си го дръпнах и му се насладих за около 6-ти път.
Колегите ми в университета пък си говореха за някакви хора, които на 21 години имали по 2 деца и заключиха, че това са хора без амбиции.
А общото е, че в крайна сметка, както каза Мат Деймън – какво лошо има в това да редиш тухли – строиш домовете на хората, това е хубаво!
Защо амбицията задължително е обвързана с финансов просперитет и престижна длъжност? Може пък да имам амбицията да доя крави цял живот. Ще си живея в къщичката в планината, ще си кóпам доматите в градинката и ще си доя кравите. Може да не взимам крупна сума пари на месец, но пък кой ми гарантира, че тая сума, каквато и да е, ще ме кара да се чувствам по-пълноценна.
В същото време, дори и да не стигнем до кравите, всичко е толкова изкривено, че продавачката в Мола ще взима заплата, колкото мен, поне през първите 5 години от началото на кариерата ми. Само дето продавачката не е пръснала 5 години от живота си в нерви, пари и глупости, свързани с висшето образование. Ама най-вероятно на същата тая продавачка хич не й дреме за моята диплома, тя си продава дрешките и си взима паричките, а мен ще ме гърчат по адвокатските кантори. Тука е моментът, в който ще ми скочат всички и ще ми кажат „Ама тая продавачка в тоя мол не знае и една стотна от това, което ти знаеш”. Но никак не й се налага да го знае, а и съм сигурна, че това, че главата й не е пълна с глупости и затормозена от ежедневни лайна я прави доста по-доволна от мен.
Ако се върнем отново на идеята – какво лошо има да редиш тухли?!?
Колегите ми в университета пък си говореха за някакви хора, които на 21 години имали по 2 деца и заключиха, че това са хора без амбиции.
А общото е, че в крайна сметка, както каза Мат Деймън – какво лошо има в това да редиш тухли – строиш домовете на хората, това е хубаво!
Защо амбицията задължително е обвързана с финансов просперитет и престижна длъжност? Може пък да имам амбицията да доя крави цял живот. Ще си живея в къщичката в планината, ще си кóпам доматите в градинката и ще си доя кравите. Може да не взимам крупна сума пари на месец, но пък кой ми гарантира, че тая сума, каквато и да е, ще ме кара да се чувствам по-пълноценна.
В същото време, дори и да не стигнем до кравите, всичко е толкова изкривено, че продавачката в Мола ще взима заплата, колкото мен, поне през първите 5 години от началото на кариерата ми. Само дето продавачката не е пръснала 5 години от живота си в нерви, пари и глупости, свързани с висшето образование. Ама най-вероятно на същата тая продавачка хич не й дреме за моята диплома, тя си продава дрешките и си взима паричките, а мен ще ме гърчат по адвокатските кантори. Тука е моментът, в който ще ми скочат всички и ще ми кажат „Ама тая продавачка в тоя мол не знае и една стотна от това, което ти знаеш”. Но никак не й се налага да го знае, а и съм сигурна, че това, че главата й не е пълна с глупости и затормозена от ежедневни лайна я прави доста по-доволна от мен.
Ако се върнем отново на идеята – какво лошо има да редиш тухли?!?
неделя, 20 март 2011 г.
Розово
Гледам си картинката от десктопа на телефона с едни розови дървета. Ама изцяло розови! Много високи, засадени покрай една алея с пейки и розови. Никога не съм била фен на розовото и произтичащите от него русо, лигаво и „женско”, но искам такива розови дървета. А може и някоя роза с похлупак и една мъничка планета. Пък в краен случай и едни розови очила може да ми свършат работа. Ако някой намери нещо подобно, моля да ми сигнализира, ще приемам писма в пощенската кутия точно до заешката дупка!
понеделник, 28 февруари 2011 г.
Like?
Вчерашния ми пост за разказа го лайкнаха 7 човека!
Пиянският ми статус от четвъртък сутрин събра малко повече Like - 8.
2 пъти повече за безумния "Добрата новина е, че това е последен ден от тъпата сесия, а лошата е, че денят ще е безкраен!!!"
Наистина ли хората харесват само тъпизми или аз бълвам прекалено много такива?!?
"Скучно ми е" - Like!
"Пияна съм от 2 дни!" 3хLike !
"Професорът ми по търговско право е педераст!" 12хLike!!!
"Ще бъда пияна и следващите 2 дни" - 16хLike !!!
...
"Чувствам се емоционално уравновесена" - UNLIKE!
Снимка с чаша - Like! Like! Like!
Снимка на плажа - коментар "ъъъ, къде е тва?!?"
DISLIKE!
А кога беше онзи случай, когато някой ме видя на улицата и ми каза "ХАРЕСВА МИ как изглеждаш"... бешеее... ами май преди около 2 години! Стига де, не може да е било толкова отдавна!
А един охранител в съда ми каза, че имам хубава снимка (на личната карта, разбира се!)
LIKE!!!
Пиянският ми статус от четвъртък сутрин събра малко повече Like - 8.
2 пъти повече за безумния "Добрата новина е, че това е последен ден от тъпата сесия, а лошата е, че денят ще е безкраен!!!"
Наистина ли хората харесват само тъпизми или аз бълвам прекалено много такива?!?
"Скучно ми е" - Like!
"Пияна съм от 2 дни!" 3хLike !
"Професорът ми по търговско право е педераст!" 12хLike!!!
"Ще бъда пияна и следващите 2 дни" - 16хLike !!!
...
"Чувствам се емоционално уравновесена" - UNLIKE!
Снимка с чаша - Like! Like! Like!
Снимка на плажа - коментар "ъъъ, къде е тва?!?"
DISLIKE!
А кога беше онзи случай, когато някой ме видя на улицата и ми каза "ХАРЕСВА МИ как изглеждаш"... бешеее... ами май преди около 2 години! Стига де, не може да е било толкова отдавна!
А един охранител в съда ми каза, че имам хубава снимка (на личната карта, разбира се!)
LIKE!!!
неделя, 27 февруари 2011 г.
Първият ми награден разказ :)
Може да съм егоцентрична, но при положение, че за първи път участвам в конкурс за творческо писане и веднага попаднах в тройката, се чувствам доста добре. Ето го и самия разказ:
Коледен дух
Знаете ги какви са духовете – умиращи от скука, която в един момент прераства в любопитство. Мотаят се между живота и смъртта и ако трябва да бъдем честни – понякога им е доста самотно. Обикновено имали да свършат нещо приживе и трябвало да си уредят сметките с тоя свят преди да идат на оня – пълни глупости! Тя нямаше какво да пренарежда в живота си. И без това последните години бяха изминали в еднообразно повтарящи се дни, изпълнени със самота. Мъжът й почина доста преди нея, децата пораснаха и свиха свои гнезда. Никой не й обръщаше внимание, освен по празниците, когато семейството идваше при нея с престорен възторг, седяха 2 часа по часовник и си тръгваха с оправданието за други ангажименти. Постепенно и тези посещения спряха. Прекарваше дългите летни следобеди на терасата, шиейки гоблени, а вечер гледаше телевизия и се възмущаваше от видяното. Сутрин отиваше да купи хляб и се разхождаше по тихите улички, след което поливаше цветята, които беше посадила в двора. През зимата беше дори по-скучно – разходките бяха по-кратки, защото имаше по-малко хора навън, а работата в градинката в двора се свеждаше до завиване на цветята с покривало, което ги предпазваше от студа.
В този студен декемврийски ден Тя наблюдаваше сградата, в която някога се намираше Нейния апартамент. Всъщност той още си беше на мястото, просто тя не живееше в него. Но като дух пребиваваше там, защото нямаше къде другаде да се мотае. Къщата беше стара, но добре поддържана, а на партера имаше лъскав офис, чийто прозорци светеха, украсени с коледни лампички и гирлянди. Гледаше как новото момиче се препъва по стълбите с папка документи в ръка и се опитва да си отключи вратата - бореше се с ключалката, а това, че беше закъсняла за работа я изнервяше още повече и накрая просто звънна на вратата. Излезе шефът и й отвори - около петдесет годишен работохолик, който пристигаше в офиса в 7 часа и си тръгваше към 9, с непосилни за изпълнение изисквания. „Не бих го търпяла” – помисли си Тя.
Реши да се поразходи из улиците. Беше отегчена. Помнеше как като млада смяташе, че е забавно да остарееш – имаш безкрайно много свободно време, не ходиш на работа, правиш каквото поискаш, защото нямаш деца, с които да се съобразяваш. Сигурно като млада е мислела и че би било забавно да си призрак.
Всъщност Тя не вярваше в призраци, духове и подобни измишльотини. Представете си тогава колко е трудно да повярваш, че си нещо, което си убеден, че не съществува. Не й беше леко да приеме тази мисъл. Просто един ден се събуди и излезе да купи хляб. Хората по улицата я отминаваха – не беше странно – все пак никой не обръща поглед към прегърбена старица, която се тътрузи към хлебарницата. Зад тезгяха се мъдреше сърдит продавач, видимо незаинтересуван от клиентите. Тя му заговори, недоволствайки от факта, че няма от Нейния хляб – знаете, онзи – с ядките. Никакво внимание. Докато в един момент й просветна - той просто не я виждаше. Остана доста шокирана – хората по принцип не говореха с нея, но поне в магазина я обслужваха. Следобеда забеляза, че докато полива цветята никой излизащ или влизащ в сградата не я поздрави. Знаеше, че хората не я харесват особено и се беше примирила с тази мисъл, но изведнъж осъзна, че я подминават, сякаш не съществува. Вложи всичко от себе си и поздрави един съсед – нищо. Започна да се притеснява мъничко. Но следващите дни й отвориха очите. Заговаряше хора по улиците, които дори не обръщаха очи към нея – беше ясно, че нито я виждат, нито я чуват. Понякога ги обиждаше или пък им разказваше неща от собствения си живот. Никой не отрази присъствието си. След много такива дни Тя трябваше да приеме очевидното – беше станала призрак!
Да откриеш такова нещо за себе си е доста шокиращо. Не помнеше да е умирала. Не беше виждала и от онези светещи врати, прозорци, портали или каквото там трябва да има. Първо беше ужасно потисната и вървеше от стая в стая. Занемари гоблена си и започна да седи с часове без да прави нищо, разсъждавайки за живота и смъртта. Но това бързо й омръзна. Реши, че щом ще бъде дух, поне може да върши обичайните за призраците неща – да плаши хора и да стряска дечица. Хрумна й че ако носи чаша, никой не вижда нея, но виждат чашата, която самичка си се придвижва в пространството. Бързо осъзна, че противно на очакванията й предметите, които докосваше не се носеха из въздуха като в безтегловност. Те явно ставаха част от нея и от там – невидими. От време не време хвърляше по някое клонче или камъче по някого, който забързано махваше с ръка, без да се интересува какво му се е случило. Занаятът да плаши хората не беше лесно осъществим и Тя набързо го изостави.
Интересно беше, че въпреки очевидното й несъществуване, Тя продължаваше да възприема света около себе си. Чуваше разговорите на хората, усещаше страх, възторг, студ, дори физическа болка. Когато поливаше цветята те растяха, но ако в миг на отчаяние ги изоставеше, започнаха да увяхват. Нямаше логика – водата която им сипваше не би трябвало да съществува. Явно това, което беше чувала за призраците беше пълна измислица.
След сутрешната си разходка Тя се върна в двора на къщата. От сивото небе започнаха да падат снежинки и тя пооправи покривалото над цветята. Едно от онези досадни кучета търчеше по улицата и се втурна към Нея и започна да я лае. „Каква досада!”. Беше чувала, че животните усещали свръхестественото. Поне едно истинско нещо от всички легенди и измишльотини. Недейте да разбирате погрешно – да си невидим си има и своите предимства. Можеш да се разхождаш рошав и да пееш по улиците и никой не ти обръща внимание. Тя хокаше децата, които играеха в двора и се кикотеха толкова шумно, че прозорците потреперваха. Мъмреше учениците от близкото училище, които се криеха в двора, за да пушат. Отдавна беше забравила какво е морал и възпитание. Хич не й пукаше за такива неща – возеше се безплатно в обществения транспорт, крадеше бонбони от магазините, ядеше банани и хвърляше обелките по улицата.
Видя новото момиче да изхвърча през вратата., защото имаше само 15 минути обедна почивка. То обаче се загледа в малката градинка на двора и се усмихна, измрънка на себе си „Добре е, че има кой да се грижи за тях” и продължи. Имаше нещо загадъчно в онова момиче от офиса. Беше толкова засмяно и весело, че чак я дразнеше. „Ще я видим дали ще е в такова добро настроение когато стане като мен”. За жалост Тя не беше срещала други призраци и започваше да се чуди в нея ли е проблема и кога най-после ще си я потърсят от отвъдното.
„Ето я пак, връща се на работа. Нещо не му е наред на това девойче. Даже си пее! Ужас!”
-Как сте днес?
Тя се обърна. Не видя никой. „Това момиче наистина не е в час”
-Аз съм Ива. Работя тук от няколко седмици. Хубаво е, че се грижите за цветята през зимата.
Тя определено се почувства объркана. На нея ли говореше? Това не беше възможно. Все пак – никой не говори с невидимите. Така се смути, че не забеляза кога момичето изчезна. „Сигурно полудявам. Явно и духовете могат да бъдат душевно болни”. След това се сети за онзи филм, който беше гледала като млада, в който един човек виждаше призраци, говореше с тях и им помагаше. Реши да поговори с нея и вечерта зачака пред вратата на офиса. Разбира се, Ива си тръгна последна, заключвайки след себе си.
-Виждаш ли ме? – определено можеше да бъде и по-тактична. – В смисъл – аз съм дух, нали разбираш, което те прави медиум или нещо такова.
Ива се замисли. Явно жената наистина беше луда, както говореха колегите й от офиса. Но да се мислиш за невидим – това е друго нещо. Стана й тъжно. Замисли се колко ли такива хора има, които ще прекарат коледните празници съвсем самички.
- Госпожо, аз не съм медиум, а вие не сте дух!
- Виж сега, моето момиче, на мен ми беше трудно да се примиря с факта, че съм дух, но ти лесно ще свикнеш с идеята, че говориш с призраци.
„Горката женица, наистина не е добре” – помисли си Ива.
- Искате ли да изпием чаша горещ шоколад? Доста е студено, за да си приказваме на улицата – последен отчаян опит да намери нещо нормално в нея.
- Разбира се – Тя беше доволна. Самонадеяното момиче щеше да седне на някоя маса и да разговаря с нещо, което другите не виждат. В крайна сметка щеше да я убеди, че е медиум.
Кварталното кафене все още работеше. Всички съседи от околните улици бяха там. Прозорците бяха запотени, украсени с гирлянди и изкуствени снежинки, а в един ъгъл се виждаше малка изкуствена елхичка, цялата блещукаща в различни цветове.
- Две чаши шоколад, моля – за мен и за приятелката ми – ведро изчурулика Ива.
Продавачът не обърна внимание на това очевидно недоразумение. „Сигурно и той е луд”, помисли си призракът.
Седнаха на малка, кръгла масичка, украсена с борови клонки и Тя започна да разказва историята си. След дългата тирада заключи с явно задоволство:
- Няма как да отречеш, че не съществувам, а ти – след като ме виждаш и говориш с мен определено не си нормална.- Всъщност се надявам, че утре може да срещна и други като теб или като мен. Нали все пак на Бъдни вечер стават чудеса.
Ива вече не се усмихваше. Сърцето й се беше свило. Тази невзрачна женица, която седеше срещу нея беше толкова самотна и отритната от света, че бе повярвала, че е дух. Хората постоянно подминават такива като нея по улиците – стари и досадни, вечно мърморещи. Но колко ли беше продължило това? Дни? Месеци? Или може би години? Една луда под прозореца, която винаги си приказва с пеперудите и полива цветята – всеки я знаеше. Всеки я поглеждаше, но никой не искаше да я види. Нито да говори с нея. Дали от срам или от страх, че един ден всички ще бъдем толкова самотни? Ива заплака. Представи си Коледа, когато всички семейства се събират, а бедната отритната жена обикаля улиците и търси други призраци.
- Какви глупости говориш на хубавото момиче, стара вещице? Не виждаш ли, че я разстрои? – сервитьорът гледаше право в Нея.
„Ама как така?!? И той ли е медиум? Това май започва да става тенденция.”
Ива се обърна към него с истинска ярост в очите:
- Ти за какъв се мислиш? Така ли се говори на възрастна жена? Заради такива като теб тя мисли, че е призрак! Толкова ли е трудно да се държите с нея добре? Искам да й се извиниш!
Сервитьорът изглеждаше смутен. Приближи се и със сведен поглед промълви:
- Приемете извиненията ми, госпожо...?
- Нора – отвърна призракът. – казвам се Нора.
Тя определено имаше нужда да се поразходи. Набързо прегърна Ива и излезе навън. Прибра се привечер, прекоси украсения с лампички двор. Съседът от втория етаж мина покрай нея:
- Добър вечер, Нора.
Той също беше в онова кафене. Дали всички там бяха призраци? Или пък медиуми?
- Не сме говорили много, от както мъжът ти почина. Всички ние сме кофти съседи. Не е правилно да се държим така, все пак идват празници. С жена ми ще се радваме да прекараш Бъдни вечер у нас. Утре в осем.
Да, тя нямаше какво да каже. Трябваха й месеци наред, за да свикне с мисълта, че е призрак. Как така сега се оказа обратното? В следващия момент се ядоса. Осъзна, че й харесва да бъде невидима. Беше свикнала с това. „Какво да правя сега?”. Реши да се прибере, да поспи, а на следващия ден щеше да реши дали е доволна или не от факта, че е жива.
Събуди се рано сутринта, погледна небето, натрупалия сняг, прозорците, излъчващи топлота и се почувства странно... някак си – ЖИВА. Имаше толкова енергия, искаше да се влее отново в този свят, който презираше. Изкъпа се, среса спластената си коса и облече чисти дрехи. Извади изпод леглото голям кашон с коледни играчки, които подреди из цялата къща. Оставаше й само да си купи елха. Беше виждала да продават не далеч от дома й. Тръгна натам, като беше решила да спре за чаша шоколад в кафенето. По стълбите се размина с онзи съсед:
- Добро утро, Нора!
- Добро да е!
Така се беше забързала по коридора, че се подхлъзна на леда пред входа. Не я заболя, затова продължи и излезе пред къщата, за да погледа падащите снежинки. Видя забързаното момиче с червена шапка със звънче на главата.
„Ето я, моята спасителка”
- Ива! Права беше за всичко, аз не съм призрак, жива съм! Ива, хей! ИВА?!?
Младото момиче я подмина. Отключи вратата и влезе в офиса. „Сигурно закъснява” – помили си Нора. „Тези хора са луди – да работят на Бъдни вечер!” Седна на пейката пред вратата и се загледа в една котка, която не й обръщаше никакво внимание. Поседя така известно време.
„Хей, какво е това?”. Линейката спря на улицата и двама лекари се затичаха към нея. Втурнаха се в двора, а малко след това изнесоха покрита с бял чаршаф носилка. „О, Боже! Някой е умрял”. Видя отворената врата, която излъчваше някакъв блясък и мина през нея, за да види какво се е случило. Беше доста бяло за неоново осветление...
Всички от офиса на първия етаж бяха излезли. Шушукаха помежду си. „Горката старица, излизала да си купи елха и се подхлъзнала на заледените стълби. Ударила си главата. Нищо де, и без това беше луда”
След няколко минути шоуто свърши и работата в офиса продължи. Денят се изниза както обикновено. Само Ива остана цял ден на пейката, загледана в падащите снежинки. Не й пукаше, че ще я уволнят. Взе едно борово клонче от близкия прозорец и го забоде в градинката до цветята. Заплака.
неделя, 23 януари 2011 г.
Задачки-закачки
Чак сега осъзнавам, че съм занемарила душевно-егоцентричните си излияния и тази година все още не съм се разписала на каквато и да било тема. И както винаги - когато дойде моментът да седна и да уча за изпити се обръщам към всякакви по-интересни дейности.
След полу-успешното решаване на няколко казуса по международно частно право почувствах прилив на енергия и вместо да заспя над Регламент 44/2001 ми се прииска да правя куп други неща. Прииска ми се да се кача на Витоша и да карам ски в 9 вечерта. За целта обаче трябва да се науча да карам ски, което съм си поставила за цел тази зима. Прииска ми се да имам повече свободно време, да спра да бъда зависима - да не съм зависима от университет, работа, дори от цигарите. Прииска ми се вече да е лято, да знам, че само държавните изпити ме делят от завършването, да седя на необитаемите плажове покрай Ахтопол с Васко и Надето, да пием мента със спрайт, да слушаме Amsterdam и да плющим карти. Прииска ми се малко след това да се покатеря на някой връх и да спя на палатка, като преди това седим край огъня до 3 през нощта с Диди и Карен. Прииска ми се да гледам как есенния дъжд вали и капките се стичат по прозорците с нови пердета. Също ми се прииска да пия с Ади, Силвето, Юли и другите колеги след взимането и на последния държавен изпит. И пак да е Коледа. И този път да бъда с всички роднини на едно място. И като цяло да ги виждам по-често през годината. И да имам още повече поводи да се усмихвам...
Всъщност това май е списъкът ми със задачки за 2011. Със сигурност има много още какво да се добави, но това е, за което се сещам в 00:23ч. след няколко часа решаване на казуси и Регламент 44/2001
След полу-успешното решаване на няколко казуса по международно частно право почувствах прилив на енергия и вместо да заспя над Регламент 44/2001 ми се прииска да правя куп други неща. Прииска ми се да се кача на Витоша и да карам ски в 9 вечерта. За целта обаче трябва да се науча да карам ски, което съм си поставила за цел тази зима. Прииска ми се да имам повече свободно време, да спра да бъда зависима - да не съм зависима от университет, работа, дори от цигарите. Прииска ми се вече да е лято, да знам, че само държавните изпити ме делят от завършването, да седя на необитаемите плажове покрай Ахтопол с Васко и Надето, да пием мента със спрайт, да слушаме Amsterdam и да плющим карти. Прииска ми се малко след това да се покатеря на някой връх и да спя на палатка, като преди това седим край огъня до 3 през нощта с Диди и Карен. Прииска ми се да гледам как есенния дъжд вали и капките се стичат по прозорците с нови пердета. Също ми се прииска да пия с Ади, Силвето, Юли и другите колеги след взимането и на последния държавен изпит. И пак да е Коледа. И този път да бъда с всички роднини на едно място. И като цяло да ги виждам по-често през годината. И да имам още повече поводи да се усмихвам...
Всъщност това май е списъкът ми със задачки за 2011. Със сигурност има много още какво да се добави, но това е, за което се сещам в 00:23ч. след няколко часа решаване на казуси и Регламент 44/2001
Абонамент за:
Публикации (Atom)