Пощенска кутия за приказки - март 2013

Ето и видео от четенето, с благодарности на Миленита, която направи тази иначе не-чак-толкова интригуваща история малко по-забавна 

Кексчето

..или Не е каквото изглежда

С благодарности на Пощенска кутия за приказки, че отново харесаха мой текст

Станчо беше сложил софрата, състояща се от шоколад, ядки и ром и доволно потриваше ръце, тръпнейки в очакване. Точно в 8 часа на вратата се позвъни и на прага му се ухили Ники. Двамата се познаваха от деца, тъй като живееха в два съседни блока на столичния квартал Младост 4. Обичаха заедно да похапват, попийват и да споделят преживяното.

Понеже бяха като скачени съдове, обикновено посещаваха едни и същи места с едни и същи хора, обичаха едни и същи заведения, ходеха заедно по екскурзии, харесваха еднакви филми и подкрепяха българския национален отбор по волейбол. Единственият проблем помежду им се криеше в това, че Станчо обичаше повечко да си пийва, а Ники беше кажи-речи въздържател. След дълги години обработка от страна на приятеля си, се научи да изпива почти цяла чаша ром с кола.

- Хайде сега, идвай да разказваш. Как беше? Как пътува? Жените им готини ли са? Всъщност, мани тия глупости – напушихте ли се?

Тъй като рядко се случваше единия да прави нещо без другия, Станчо беше особено въодушевен и искаше да разбере всичко за пътуването на приятеля си до Амстердам и да може поне за мъничко да си представи, че е бил там с него.

- Абе, стига сега си ме питал за глупости. Беше много приятна седмица, разгледахме целия град, видяхме всички забележителности. Много културно място е Амстердам, има страхотни музеи и галерии. Ако имаше нещо като нашите „100 национални обекта” за града, със сигурност щях да събера всички печатчета. Взел съм и лаптопа, да ти покажа снимки.

- А взе ли ми каквото те помолих? – дяволито се ухили Станчо.

- Абе, брато, казах ти вече – не ме карай да правя такива неща. Страх ме беше. Ми ако ме проверят на летището. Какво да обяснявам после – то т’ва кексче е за приятеля ми.

- Колко пъти ти казах, че никой няма да направи проблем за едно кексче. Едничко! Обеща ми!

- Нищо не съм обещавал. Още първия път като ме помоли ти казах, че няма да пренасям наркотици!

- Какви наркотици, бе, ти чуваш ли се? Исках кексче. Това не е наркотик.

Станчо се нацупи и седна в ъгъла на канапето. Освен че обичаше да си пийва, той не беше фен на тревата, камо ли на наркотиците. Винаги обаче му се беше искало да опита и сега, в служебното пътуване на приятеля си, беше съзрял възможност да пробва нещо ново и различно. През това време Ники отваряше лаптопа.

- Не ми се сърди, а ела да гледаме. Имам 10GB снимки. Виж, тук сме пред музея на Ван Гог… Тук сме с колегата от отдел „продажби.. Тук съм с шефа.. Тук сме тримата… Тук са те двамата…

Станчо нервно гризеше ноктите си и беше започнал лекичко да почервенява. На осемнадесетата снимка пред музея избухна:

- Ама ти наистина ли цял ден ходи по музеите и нито веднъж не се напуши? Ами не само това – не донесе нищичко на най-добрия си приятел. Нито трохичка. Не ти вярвам. Дори ти не си способен на подобна низост.

Ники гледаше виновно. Опита се да продължи със снимките, но видя, че това не е добра идея. Стана, отиде до хладилника и сипа два рома, занесе ги до ниската масичка в хола и каза едно извинително „наздраве”, облизвайки ръба на чашата си.

След 2 часа бяха изгледали около 1/16 от снимките, а Станчо пиеше вече четвърто питие. Замислено кимаше и се преструваше, че историите за „прекрасната” седмица, са много интригуващи. Кой идиот отива там, за да гледа музеите? Може би щеше да е малко по-спокоен, ако поне Ники беше опитал някое кексче, да му разкаже какво е усещането, какви неща са му се случили.

- Ама наистина ли не ми донесе кексче? – отекна въпроса за пореден път.

Ники вдигна поглед, вече беше ядосан.

- Не ти ли стана малко неудобно вече? Аз ти разказвам за пътуването си, за една чудесна страна с богата култура, за неща, които съм научил, а на теб само тъпото кексче ти е в главата.

Затвори лаптопа, издърпа зарядното от контакта, прибра го в чантата и без да каже и дума излезе и тръшна вратата.

На следващата сутрин се появи на прага с гузна физиомония и торбичка от „Фантастико”. Вътре имаше два мъфина.

- Не са от Амстердам, но като толкова искаш си намери някой да ти сложи вътре… каквото там трябва да има. И спри да ми се сърдиш, обясних ти, че си имам принципи. Направи по едно кафе за преди работа.

- Нямам време, имам среща с едни клиенти от 9 часа и не искам да закъснявам. И извинявай, че малко прекалих вчера.

И всичко беше точно помежду им. Станчо излезе с торбичката в ръка, и понеже не беше закусил си помисли „Поне нещо смислено направи тоя Ники”, след което излапа двете кексчета докато се возеше в асансьора от 13-тия до 1-вия етаж. Качи се в колата и потегли.

Беше леко замаян от вчерашните количества ром. Пусна си радио и започна да си припява. Беше ясно, че ще подрани за срещата, беше едва 8 часа. И точно тогава, съвсем естествено – попадна в задръстване по Цариградско. Колите не помръдваха, минутите се точеха една подир друга и Станчо започна да се притеснява. Може би движението беше спряно по някаква причина, но защо никой не обявяваше това по радиото? Заоглежда се покрай себе си, но шофьорите изглеждаха изключително спокойни и сякаш никой не се изнервяше на факта, че са блокирани в колоната толкова време.

Срещата беше много важна за Станчо, за това той реши, в момента, в който е възможно, да отбие някъде и да тръгне пеша. Започна нервно да натиска клаксона, а водачите в съседните автомобили го зяпаха неразбиращо. Всички изглеждаха тооолковаааа спокоойййниии… В този момент Станчо погледна часовника и осъзна, че показва 8 часа и 7 минути. Явно беше спрял, защото все пак, той седеше в това задръстване вече почти час. Извади iphonе-a, за да се увери с колко точно закъснява. Ужаси се – 08:08.

„Какво им става на тия часовници” – питаше се той озадачено, докато гледаше как мънички бели маргаритки се появяваха по задното стъкло на автомобила пред него. След това маргаритките се превърнаха в хипопотамчета, започнаха бързо да нарастват и да прескачат върху неговия преден капак.

Торбичката от „Фантастико” се търкаляше на задната седалка. Станчо се опитваше да избере номера на Ники. „Не бил взел кексчета, ще го убия!”

- Абе, идиот, ти от къде ги взе тия мъфини?

- От магазина. В Амстердам. Ама изглеждаха съвсем като нашите, та реших да видя дали ще намериш разлика.