Да знаеш или да не знаеш кой е Меси?

Седяхме вчера с приятели вкъщи и гледахме мач. Заобсъждахме играта на Аржентина и аз като истинска футболна фенка се намесих в разговора. Тогава една близка моя приятелка попита "Е, добре, де, какъв е тоя Меси?" Всички скочихме срещу нея. "Как може да не знаеш? Реал иска да го купи за 150 милиона?!?"
Тя само сви рамене и каза: "Странно нещо е живота, тоя струва 150 милиона, а аз не бих дала за него и един лев!"
Което ме наведе на доста размисли. Тя ли е странна, защото не знае кой е Лионел Меси, той ли е странен, защото не му пука, че го търгуват като кило домати на пазара, всички ние ли сме странни, че ни вълнуват подобни неща или пък странната съм аз, че им обръщам такова внимание.
Не ме разбирайте погрешно - обожавам футбола и смятам, че си има футболисти, за които трябва да се плаща много. Но 150 милиона?!? Не се бях замисляла колко е абсурдно до вчера. Ако ги имах щях да си уредя живота за доста време напред.
А всъщност моята приятелка би ги дала за една вечеря с Браян Адамс или една бърза обиколка около света. Сигурна съм, че самият Меси не би похарчил и цент от тях за това. Странно нещо е живота наистина...

Какво по дяволите правя?!?

Замислих се днес от колко време не съм си лягала с хубава книга. Всъщност не съм правила абсолютно НИЩО от много време насам.
Не съм прекарвала цял ден пред компютъра, в търсене на "онази песен".
Не съм спала до късно, без да ми пука, че денят ми е минал в леглото.
Не съм си правила палачинки.
Не съм ходила в планината за повече от ден.
Не съм прекарвала по цял следобед в мечти.
Не съм гледала звездите на различно място от терасата.
Не съм говорила с баща си за живота, вселената и всичко останало.
Не съм написала нито ред стойностен текст (което вече ме депресира най-много от всичко)
Защото имам да уча, да градя бъдеще и... да повърна като се замисля за това. Егати изпитите, егати сесиите, егати и работата! Егати и аз, след като съм ги поставила на първо място! Трябва да се прави нещо по въпроса, че не върви на добре тоя живот така, както съм го подхванала.

(Не)обичам сесията...

Мразя този период, било то и два месеца в годината, в които губя социалните си контакти, косата ми е вечно рошава, лицето ми не е виждало слънчев лъч (да не говорим за грим), приятелките ми говорят само за изпити, а скуката се е настанила на креслото в хола и ме гледа нахално.
Работодателските организации хич не ме интересуват. Все пак планирам някой ден сама да си бъда шеф. Пък ако имам подчинени – те да му мислят. Със сигурност синдикатите ще ме погнат с искове по чл. 59 от Кодекса на труда.
Невъзможно е да се чете тази безобразно скучна материя, без човек да си подремне за минутка – две – петнадесет или пък час. По няколко пъти на ден. Ако не друго то поне ще си наваксам съня ( Да ме прощават хората, които твърдят, че умората не се наваксва, ама не съм съгласна!)
Колективни преговори. Сещам се, че мама беше член на някакъв синдикат и едно време се вълнуваше от такива неща. Защо пък да не й се обадя?
Така както съм тръгнала – звъня и на тати – знаете как е, не трябва един родител да получава повече внимание от друг. А той е на морето. Чувам чайките в слушалката и вече си представям пустия неохраняем плаж, ментата със спрайт и хубава лежерна музичка. Дали пък да не си подремна отново, преди да прочета въпрос за КТД. Така или иначе съм го чела преди 3-4-5 месеца...
Дори и след дрямката КТД са си все така скучни. Ще си направя едно кафенце, докато догледам „Холандия – Дания”.
Горките ми цветя не са поливани от дни... Май ще позабърша и малко прах.
След такива тежки домашни задължения е време за заслужен отдих с купичка сладолед и цигара.
Връщам се към колективните трудови спорове... Смърт! За да се ободря си пускам радио. Ооо, моята песен!!! Вече няма начин да не си облека новата рокля, която седи в гардероба от седмици и да не потанцувам пред огледалото. Дано съседите да не гледат през прозореца... Е, какво пък, мога да им помахам.
Доброволния арбираж е средство, към което страните прибягват когато... все пак такова хубаво слънце грее през прозореца. Излизам на терасата по къси панталони, пльосвам се на столчето, което не е много чисто, но пък съм по домашни дрехи...
Егати досадните насекоми!!! Жужат и ми влизат в носа. А разни пилци се надпяват с гласовете в главата ми. Да не повярва човек, че се намират и такива ентусиазирани животни в гадната и мръсна София.
Като се замисля – отдавна не ми се е случвало да спя по толкова часове, апартамента ми да е подреден до последната картичка на нощното ми шкафче, не съм имала време да погледам телевизия и да се порадвам на истинско бездействие. Друго си е да не си на работа и да правиш каквото ти се прииска. Я, дори оня скучния се разкара от дивана ми!
То се е видяло, че няма да го дочета тоя учебник. Отивам да пия бира в парка!

Аз откривам спунк

"— Спунк! — произнесе тържествено Пипи.

— Спунк? Какво значи? — попита Томи.

— Ех, да знаех — каза Пипи. — Сигурна съм в едно: че не значи прахосмукачка."

Днес докато четях един голям и дебел учебник се замислих: "Дали тук ще открия спунк?". Стана ми любопитно, но доста бързо осъзнах, че със сигурност спунк-ът няма да е в учебника ми по трудово право. За това отворих хладилника - на всеки рафт имаше по нещо, но никакъв, дори простичък намек за спунк.
Пуснах телевизора с надеждата, че някой от неграмотните коментатори ще ми обясни това, което търся. Невероятно скучният мач ме накара да се замисля, че ми се ще да прекарвам дните си в хралупа, в която растат лимонади.
Влизайки в банята, за да си взема душ си пуснах радио (все пак си имам модерна душ-кабина, която може и да пее), слушах около 15 минути светски клюки за непознати за мен MTV-звезди и осъзнах, че не търся на правилното място.
Така или иначе имах среща за следобедно кафе. Когото попитах приятеля, с който се видях дали случайно му се намира спунк, той ме изгледа странно.
На връщане към къщи бях толкова погълната от тази мисъл, че дори вместо да попитам шофьора има ли билетче, го попитах „Имате ли спунк?” Изненада – отново тъп поглед.
Не разбирам какъв е проблема на хората и защо всички подминават такива важни житейски въпроси. Понякога просто искам да не комуникирам с такива ограничени същества...
Връщайки се вкъщи отново включих мача (все пак – Световното тече, а всяка уважаваща себе си жена трябва да е в крак с подобни събития, за да може да се включва в мъжките разговори). Спънат играч на Англия, спукани капиляри на футболист от Алжир... почти се почувствах близо.
Поне осъзнах едно – наистина не е прахосмукачка (изследвах моята доста детайлно).
Пуша цигара на терасата, гледайки звездите. Не мога да обясня на приятеля ми какво ме тревожи, защото вече ми се струва безнадеждно. Все пак поглеждам отново в учебника с обем, равен на този на Народното събрание, и го виждам!
Неее, не си мислете, че е там. Това би било пошло! Но откривам своя СПУНК! Цял ден размишлявам над този въпрос, чудя се и търся, а то е било пред мен! „Пипи” беше любимата ми книжка като дете. Не знам дори как по дяволите се сетих за нея и за този откъс. Но това, че толкова време съзнанието ми беше заето с нещо толкова наивно, което успях да превърна в истински проблем за съществуването си, това, че се върнах към любимия си детски спомен – ето това е моят СПУНК!!!
И наистина ми се ще да не го губя повече!

Кафето може да бъде истински досадно!

Пия сутрешното си кафе.
О, не, пак ли ме занимаваш със себе си? Още е едва началото на деня. Не ми се говори с теб. Принуждаваш ме да те изпия набързо.
Знаете колко е досадно кафето, понякога просто не млъква!
Хайде, говори си, нали това искаш? Постоянно си търсиш слушатели.
Пак започна с глупавите въпроси. Не знам защо този часовник върви назад. Не съм се замисляла. Може би просто е обратен. Все пак живеем в свободно общество. Ако толкова те интересува попитай него.
Не, няма да спря котлона. И да стане пожар – голяма работа. Най-много да изгорят старите ми спомени. Още са в буркана под захарницата. Така и не успях да ги сготвя с нещо подходящо. Единственото, което измислих беше да им добавя онова пакетче недежда, но то се оказа с изтекъл срок на годност. Знаеш че готвенето никога не ми се е отдавало...
Ето, пак заговори за себе си! Ами не съм те изхвърлила, защото ме топлиш сутрин. Радваш се да го чуеш, нали? Винаги съм знаела, че си егоцентрик! Защо не пия чай?
Прекалено е прозрачен. И блудкав. Има вкус на умрели треви. От онези, които цъфтят в градината от илюзии под прозореца. Да, занемарих я. В магазина вече не продават от онези торове за подхранване. Пък и за да я поддържам трябва да изляза навън. Рано сутрин е студено и не ми е до това.
Оназя саксия на перваза? Запазих я в случай, че пак реша да си направя градина. Горкото растение, съвсем съм го изоставила. Не знам как още е живо. Не, не е кактус! Те растат в пустини, издържат дълго на суша и имат големи бодли. Всъщност май наистина е кактус... трябва да започна да се грижа за него. Може би когато се науча да готвя.
Гледай си работата! Не съм мързелива! Просто не ми се отдава. Какво ли знаеш ти за живота? Седиш си в чашата и чакаш някой да те изпие. Това го прави и виното, но с него вече не си говорим. Знаеш защо – след онзи път, цяла нощ приказки, а на сутринта започнах да виждам как часовника се върти напред (а той е обратен!) Поне в това отношение с теб се разбираме. Може и да приказваш повечко, но поне не се лъжем.
Приличаме си? Защо пък реши така? Не съм черногледа и горчива!!! Ти пък като изстинеш за нищо не ставаш! Да, ще се караме! Стой си тогава тук, аз пък ще ида да си полея кактусчето!
Боже, колко е досадно кафето!