Юридически прочит на "Снежанка"

Белокосата царица страдала от шизофрения (вярвала, че огледалото й ще й покаже най-красивата жена на света), но понеже била орган на власт притежавала имунитет и никой не смеел да й се противопостави. Един ден тя решила да умъртви осиновената си дъщеря, със съучастието на ловеца. Той обаче проявил нравствен дълг и не изпълнил възложената от работодателя заповед, поради което Снежанка избягала и се скрила в изоставен строителен обект. Тъй като отвън постройката изглеждала невъведена в експлоатация, Снежанка не осъзнавала, че нарушава неприкосновеността на чуждо жилище, незаконно присвоила множество движими вещи, след което заспала. Междувременно царицата възложила на агенти от ДАНС да узнаят дали опитът за убийство на Снежанка е бил успешен и след като се убедила в обратното обявила момичето за общонационално издирване.

Собствениците на жилището, обсебено от Снежанка, се прибрали и след множество зададени въпроси #КОЙ? установили, че извършителят е заварен на местопрестъплението. Счели, че налице са множество смекчаващи вината обстоятелства – деянието било извършено за първи път от малолетно лице в състояние на афект - решили, че случаят е маловажен и не уведомили органите на властта. Извършвайки лично укривателство, предложили на Снежанка да й учредят право на ползване върху имота срещу задължение за издръжка и гледане. Всъщност тази сделка прикривала трудов договор, сключен без разрешението на Инспекцията по труда, но така или иначе и самите джуджета работели в сивия сектор. Освен това осъществили състав на престъпление против младежта, тъй като били седем на брой, живеещи на съпружески начала с малолетно лице

След като установила, че момичето е без опасност за живота, Царицата незаконно завладяла въздухоплавателно средство – метла, с помощта на която достигнала до местожителството на Снежанка. Чрез предварително подготвена храна, в която била турена отрова, възбудила заблуждение у момичето и предизвикала средна телесна повреда под формата на временно изпадане в безсъзнание. Джуджетата решили, че е извършено убийство и понесли Снежанка към гробищния парк в гората. Срещнал ги Царския син, който знаел, че като орган на власт може да прави каквото си ще, извършил блудство чрез възползване от безпомощното състояние на пострадалата. Снежанка излязла от комата, встъпила в граждански брак с Царския син, но по-късно се установило, че бракът е сключен между брат и сестра и двамата били осъдени на три години лишаване от свобода за кръвосмешение.

По отношение на Царицата пък били приложени принудителни медицински мерки и поради затварянето й в специализирано лечебно заведение царството останало без управляващи. Джуджетата узурпирали властта.

Изводи:

1. Все някога нечий съдебен имунитет може да бъде свален и все някой луд управляващ може да бъде затворен;

2. Не е ясно с какво съдебно минало ще е следващият на негово място;

3. Търсете си правата.

Всички прилики и разлики с действителни лица и събития са напълно случайни.

Юридически прочит на "Пепеляшка"

След успеха на приказката за Червената шапчица, разказана от юрист, (http://www.webcafe.bg/id_71623964_Yuridicheski_prochit_na_Chervenata_shapchitsa_) редно беше да се появи и юридически прочит на Пепеляшка

След като майката на Пепеляшка починала, преживелият съпруг се оженил повторно. Мащехата на Пепеляшка започнала да я принуждава да извършва трудови функции, свързани с домакинството, игнорирайки забраните на Кодекса на труда по отношение на детския труд. Нещо повече – тя осъществявала по отношение на заварената си дъщеря дискриминация, като я третирала по-неблагоприятно спрямо собствените си низходящи. Системно осъществявала и състава на престъплението „обида”. Прокуратурата не се намесвала, защото престъплението било от частен характер, а не била подавана тъжба от пострадалата, Инспекция по труда констатирала, че поради липсата на трудов договор правоотношенията в семейството не попадали под разпоредбите на КТ, а пък Комисията за защита от дискриминация така или иначе никога нищо не правела.

Един ден синът на държавния глава организирал танцова забава, възползвайки се от конституционното право на гражданите да се събират мирно и без оръжие. Били разпратени нотариални покани до всички неомъжени жени в града. Мащехата отново дискриминирала Пепеляшка като й наложила забрана да посети забавата, а изпратила само собствените си дъщери.

Пепеляшка седнала край камината и дълго плакала, след което се появила нейната фея-кръсница и по силата на договор за заем за послужване й предала 1 бр. рокля, 1 чифт обувки и превърнала голямата тиква от градината в каляска. В договорът бил уговорен краен срок – полунощ на същата вечер.

Пепеляшка отишла на забавата, където синът на държавния глава я забелязал и танцувал с нея цяла нощ, с което конклудентно отправил оферта за сключване на граждански брак. Тъй като Пепеляшка не спазила условията на договора с феята-кръсница, последната сама си възвърнала владението върху каляската. Пепеляшка хукнала да бяга и изгубила една от обувките си. Синът на държавния глава не могъл да я догони, но установил фактическа власт над изгубената обувка. Той обявил за общонационално издирване собственика на обувката. При извършването на оглед в дома на Пепеляшка се  установило, че собствеността над обувката е нейна.

В този момент в дома на Пепляшка нахлули агенти от ДАНС и прокуратурата и иззели 10 килограма кокаин, скрити в камината. След като изтрезняла, Пепеляшка си спомнила, че няма кръсница, а пък и феи не съществуват. Била освободена, тъй като не се намерили доказателства за участието й в укриването и разпространението на наркотика, а мащехата получила условна присъда.

Изводи:

1. Ако си изгубите обувката след полунощ, или сте пияна, или надрусана;

2. Търсете си правата.

Авторските права в България – terra incognita за онлайн пространството

Нямам претенциите да се наричам автор. От време на време пиша разни забавни истории, някои от тях съм изпращала на webcafe.bg, други просто си седят в блога ми.

Има обаче едно нещо, наречено Закон за авторското право и сродните му права (ЗАПСП), което, за жалост, електронните медии у нас никак не познават, което в даден момент би могло да им създаде сериозни неприятности. Изводите си правя въз основа на следното:

1. Проста фактология

Преди време написах текст, озаглавен „Юридически прочит на Червената шапчица”, който е публикуван в личния ми блог. Изпратих го в редакцията на webcafe.bg, където беше поместен на 08.02.2013 г. и бях посочена за автор на текста. До тук – добре.

Днес моя приятелка открила същия текст в някакъв си сайт, наречен www.highviewart.com. Както е видно от линка - http://www.highviewart.com/articles/view/2240, името ми не е отбелязано. Не е цитиран и източникът, от където е взета публикацията.

Текстът е копиран буквално, което си личи от поставената пояснителна звездичка до думата „престация” и даването на значението й под текста – това обяснение липсва в оригиналния текст и е направено от редакцията на webcafe.bg.

Тъй като любопитството ми се събуди потърсих заглавието на текста си в Гугъл. Оказа се, че той е копиран в десетки сайтове, включително и лични блогове, не само без мое разрешение, но и без знанието ми. А пък за посочване на автора и дума не може да става. В някои от сайтовете поне е упоменато, че източник е webcafe.bg, но това не прави нарушението по-малко. Цитирам само някои от тези уеб-сайтове:

www.dnes.bg;

http://www.zona-news.com/displaynews/68884;

http://www.peshterainfo.com;

http://jordansilistra.blogspot.com/2014/04/httpwwwwebcafebg.html;

По случайност съм адвокат и имам някаква представа как са уредени подобни отношения и какви могат да бъдат последиците от подобни правонарушения.

Написах няколко гневни email-а до цитираните сайтове, в които съм посочила конкретните законови разпоредби, които се нарушават и тактично напомням, че за използване на мое произведение се дължи заплащане на възнаграждение, както и обезщетение за разпространение без разрешението ми. Също така ги информирах, че е редно името ми да бъде посочено, и че дори да свалят публикациите, нарушението е налице, тъй като в интернет регистрите има достатъчно данни какво е било публикувано, кога, и кога е изтрито.

Колегите от dnes.bg свалиха статията само след час, но отговор не получих. А в крайна сметка премахването на текста съвсем не беше целта ми.

2. Какво всъщност представлява авторското право?

Авторските права са от категорията на т. нар. „абсолютни права” – на тях съответстват задължения от страна на всички правни субекти. Носителят на абсолютното субективно право има възможността да иска от всички лица да се въздържат от нарушаването на правото му. Абсолютните права се ползват със защита срещу всяко нарушение, независимо от кого е извършено.

Авторските права се делят основно на имуществени и неимуществени. Най-важното неимуществено право е отразено от законодателя в чл. 15, ал. 1, т. 4, ЗАПСП - авторът има право да иска името му, псевдонима му или друг идентифициращ го авторски знак да бъдат обозначавани по съответния начин при всяко използване на произведението. Най-основното имуществено право е отразено в чл. 19, ЗАПСП - Авторът има право на възнаграждение за всеки вид използване на произведението и за всяко поредно използване на същия вид.

Съгласно чл. 15, ЗАПСП авторът има право да реши дали създаденото от него произведение може да бъде разгласено и да определи времето, мястото и начина, по който да стане това. Изпращането на мой текст до определена електронна медия, определено съдържа съгласие тази медия да го разгласи. Но това не води до съгласие по отношение на всякакви знайни и незнайни уебсайтове.

3. Защита на авторското право

Законодателството предвижда много и различни способи за защита срещу нарушаване на авторските права. Предвидена е адимистративно-наказателна отговорност, изразяваща се в налагането на глоби и имуществени санкции в размер на две хиляди до двадесет хиляди лева (чл. 97, ЗАПСП).

Уредена и е гражданска отговорност, която цели възмездяване на правата на автора за сметка на нарушителя – осъждането му да заплати имуществени и неимуществени вреди, които се определят от съда по всеки конкретен казус.

А това, което малко от медиите знаят, е че Назателният кодекс предвижда и наказателна отговорност за тези нарушения - Чл. 172а. Който записва, възпроизвежда, разпространява, излъчва или предава, или използва по друг начин чужд обект на авторско или сродно на него право, или екземпляри от него, без необходимото по закон съгласие на носителя на съответното право, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба до пет хиляди лева.

Дадох пример с мой текст, тъй като за пръв път лично се убедих в нещо, което много от нас знаят, но обикновено не ги интересува. Както казах – нямам претенциите да се наричам автор, но по смисъла на ЗАПСП съм такъв. Интересно ми е как седи въпросът с хората, които пишат на професионално ниво – писатели, журналисти, критици... Ами фотографите, дизайнерите и музикантите? Дали всички те нехаят за правата си или просто са се примирили?

Сега остава въпросът – защо онлайн изданията си мислят, че ЗАПСП е написан само за красота – дали защото не знаят за съществуването му, или защото всеки, чиито права са нарушени, махва с ръка и си казва „майната му”. Крайно време е авторите в България, независимо дали говорим за артисти, художници, фотографи, писатели или за прости блогъри като мен, да започнат да търсят правата си, защото докато някой не създаде трайна практика, състояща се в преследването на нарушителите на авторски права и наказването им, този хаос ще продължава.

Диана Попова

Комуникацията, която фейсбук наложи

Едва ли точно аз, с перманентно нездравата ми пристрастеност към фейсбук, съм човек, който следва да изказва мнение по темата. Въпреки това дори за мен са странни някои от тенденциите, които социалната мрежа въвежда в общуването между хората, които без да осъзнаваме променят комуникацията ни до някаква извратена изчекната реалност. Да погледнем промените, които само за около пет години предизвика съществуването на фейсбук:

Първата стъпка беше, при запознанство с някой, вместо добрата стара размяна на телефонни номера, да чуеш „Ще ми дадеш ли фейсбука си”. Доста по-лесно е преди да установиш някакъв по-личен контакт с някого, да разровиш хубавичко профила му. А за някои абонати може да се научи много – музката, която слушат, книгите, които четат, филмите, работата, интересите, заведенията... за около пет минути проучване можеш да си спестиш една стандартна първа среща. Но нещата съвсем не спират до тук.

Някои хора все по-упорито използват фейсбук като сайт за запознанства. „Брато, коя е тая, която ти е коментирала статуса? Ще взема да я добавя”. Веднага се прави проверка дали „тая” е „in a relationship” и дали има снимки с гаджето си.

Новият начин да разберем дали някой ни харесва е борят лайкове и коментари под постовете ни. Наскоро все по-често чувам „Тоя май те харесва, виж какви коментари ти пише”. Това как „тоя” се държи в действителен контакт е без значение.

И другото ми любимо творение – фейсбук ревността. „Ама, миличко, каква е тая, която ти лайква снимките? Защо ти пише толкова често? Ама тя да не те сваля? Аууу, имате обща снимка – ебати мръсницата, как ще си позволява тя да качва снимка с моето гадже? Ей сега ще й пиша на стената, че е шаврантия!”. И не една, и не две двойки са имали скандали, и дори раздели, провокирани от това.

За жалост нещата не опират само до тези отношения, а се пренасят и върху приятелските такива. „Ти вчера нали нямаше да излизаш? Гледам че си се тагнала в Брилянтин”. Следва цупене. Като излизам с приятели има поне един, който да каже „Не ме тагвайте тая вечер, че се крия от еди-кой-си, който искаше да се видим”.

Най-сигурният начин да разберем, че някой ни е сърдит, е преустановяването на лайкове и коментари. Нещо много съмнително започва да ни чопли когато приятел, който е бил активен по стената ни, изведнъж заглъхне. За да разрешим проблема помежду ни започваме да се разправяме в лични съобщения. Не дай си Боже да получим seen и да не последва отговор - война!

Научаваме за важните събития като годежи, сватби и деца от постовете по стените. Може да харесаме около 73 снимки на бебето на някой съученик, но няма да отделим време да отидем у тях и да го видим.

Толкова много неща си казваме чрез публикации, статуси и чек-инове, че като се срещнем нямаме за какво да говорим. Седим един срещу друг на масата и мълчим, но взаимно коментираме постовете си

Всяка една от описаните ситуации сама по себе си не представлява кой знае какво, но анализирането им в съвкупност създава картинката на някаква чудовищна комуникационна простотия - отношенията ни са се трансформирали в едно щракане по клавиатурата, а дефинирането им зависи от статистическите данни за брой лайкове и коментари.

Да, всеки може да си каже „Това не се отнася за мен”, но пък този всеки има поне трима приятели, които ще му се нацупят заради качена снимка, или чек-ин, или коментар.

И поредното доказателство за цялото това безумие – сега ще кача този възмутителен пост за фейсбук във фейсбук.

Кратък синтез на образа на съвременния индивид, какъвто ни го представят телевизионните реклами

Тъй като мъжете постоянно обвиняват жените, че не знаем какво искаме, се опитах да направя малко емпирично изследване на тема какво ни се предлага, а оттам да разбера евентуално какво търсим. Нищо не разбирам от икономика, ама нали търсенето определяло предлагането…

Очевидино всяка жена на този свят си мечтае за по-плътна и гъста коса и по-дълготраен ефект на боята. Ако не успее да го постигне се примирява с измиване и сешоар в супермаркета.

За да бъде уверена, секси и сияйна, тя задължително отива на парти с бутилка омекотител в ръка, за да може демонстративно да го плесне на масата при първия комплимент, който получи. Обича да носи красиви дрехи, само за да ги наклепа със спагети и да тества препарата за пране на приятелката си – трябва да е Савекс. Но тя самата използва Коколино, чийто аромат се запазва до 6 седмици. Как го знае? Явно пере веднъж на месец и половина. Най-често се случва по време на месечният й цикъл, защото си умира да носи бял панталон точно в тези моменти..

И нямаше да е толкова щастлива, ако страдаше от цистит.

Преди година е взела кредит, за да се запише в готварско училище. Е, все още не е майстор готвач, и още е на предишната си работа, но явно е имала нужда да похарчи едни пари, които да връща, заедно с лихвата, в продължение на едно десетилетие.

Да обърнем поглед към мъжете – за тях най-важното е грижата за кожата на лицето. Бръснат се по няколко пъти на ден и прекарват в банята повече време от половинката си. Обръщат се най-вече след коса, изпълнена с обем.

И да не забравяме, че всички заедно страдат от редица болести – от простуда и грип, през главоболие, сърдечни проблеми, газове и хемороиди. Приемат поне седем продукта, съдържащи гинкобилоба и американска червена боровинка. Понеже боровинки в България нямаме….

Жената на средна възраст пропуска скок с парашут с дъщеря си, защото има разстройство – не разбирам пък какво й дреме, като така или иначе най-вероятно ще се насере…

И ако горните редове описват образ, който силно ви притеснява, не страдайте – вече ни рекламират и антидепресанти. Ако поръчате веднага – получавате и въже, на което да се провесите от полилея пред телевизора.

Пощенска кутия за приказки - март 2013

Ето и видео от четенето, с благодарности на Миленита, която направи тази иначе не-чак-толкова интригуваща история малко по-забавна 

Кексчето

..или Не е каквото изглежда

С благодарности на Пощенска кутия за приказки, че отново харесаха мой текст

Станчо беше сложил софрата, състояща се от шоколад, ядки и ром и доволно потриваше ръце, тръпнейки в очакване. Точно в 8 часа на вратата се позвъни и на прага му се ухили Ники. Двамата се познаваха от деца, тъй като живееха в два съседни блока на столичния квартал Младост 4. Обичаха заедно да похапват, попийват и да споделят преживяното.

Понеже бяха като скачени съдове, обикновено посещаваха едни и същи места с едни и същи хора, обичаха едни и същи заведения, ходеха заедно по екскурзии, харесваха еднакви филми и подкрепяха българския национален отбор по волейбол. Единственият проблем помежду им се криеше в това, че Станчо обичаше повечко да си пийва, а Ники беше кажи-речи въздържател. След дълги години обработка от страна на приятеля си, се научи да изпива почти цяла чаша ром с кола.

- Хайде сега, идвай да разказваш. Как беше? Как пътува? Жените им готини ли са? Всъщност, мани тия глупости – напушихте ли се?

Тъй като рядко се случваше единия да прави нещо без другия, Станчо беше особено въодушевен и искаше да разбере всичко за пътуването на приятеля си до Амстердам и да може поне за мъничко да си представи, че е бил там с него.

- Абе, стига сега си ме питал за глупости. Беше много приятна седмица, разгледахме целия град, видяхме всички забележителности. Много културно място е Амстердам, има страхотни музеи и галерии. Ако имаше нещо като нашите „100 национални обекта” за града, със сигурност щях да събера всички печатчета. Взел съм и лаптопа, да ти покажа снимки.

- А взе ли ми каквото те помолих? – дяволито се ухили Станчо.

- Абе, брато, казах ти вече – не ме карай да правя такива неща. Страх ме беше. Ми ако ме проверят на летището. Какво да обяснявам после – то т’ва кексче е за приятеля ми.

- Колко пъти ти казах, че никой няма да направи проблем за едно кексче. Едничко! Обеща ми!

- Нищо не съм обещавал. Още първия път като ме помоли ти казах, че няма да пренасям наркотици!

- Какви наркотици, бе, ти чуваш ли се? Исках кексче. Това не е наркотик.

Станчо се нацупи и седна в ъгъла на канапето. Освен че обичаше да си пийва, той не беше фен на тревата, камо ли на наркотиците. Винаги обаче му се беше искало да опита и сега, в служебното пътуване на приятеля си, беше съзрял възможност да пробва нещо ново и различно. През това време Ники отваряше лаптопа.

- Не ми се сърди, а ела да гледаме. Имам 10GB снимки. Виж, тук сме пред музея на Ван Гог… Тук сме с колегата от отдел „продажби.. Тук съм с шефа.. Тук сме тримата… Тук са те двамата…

Станчо нервно гризеше ноктите си и беше започнал лекичко да почервенява. На осемнадесетата снимка пред музея избухна:

- Ама ти наистина ли цял ден ходи по музеите и нито веднъж не се напуши? Ами не само това – не донесе нищичко на най-добрия си приятел. Нито трохичка. Не ти вярвам. Дори ти не си способен на подобна низост.

Ники гледаше виновно. Опита се да продължи със снимките, но видя, че това не е добра идея. Стана, отиде до хладилника и сипа два рома, занесе ги до ниската масичка в хола и каза едно извинително „наздраве”, облизвайки ръба на чашата си.

След 2 часа бяха изгледали около 1/16 от снимките, а Станчо пиеше вече четвърто питие. Замислено кимаше и се преструваше, че историите за „прекрасната” седмица, са много интригуващи. Кой идиот отива там, за да гледа музеите? Може би щеше да е малко по-спокоен, ако поне Ники беше опитал някое кексче, да му разкаже какво е усещането, какви неща са му се случили.

- Ама наистина ли не ми донесе кексче? – отекна въпроса за пореден път.

Ники вдигна поглед, вече беше ядосан.

- Не ти ли стана малко неудобно вече? Аз ти разказвам за пътуването си, за една чудесна страна с богата култура, за неща, които съм научил, а на теб само тъпото кексче ти е в главата.

Затвори лаптопа, издърпа зарядното от контакта, прибра го в чантата и без да каже и дума излезе и тръшна вратата.

На следващата сутрин се появи на прага с гузна физиомония и торбичка от „Фантастико”. Вътре имаше два мъфина.

- Не са от Амстердам, но като толкова искаш си намери някой да ти сложи вътре… каквото там трябва да има. И спри да ми се сърдиш, обясних ти, че си имам принципи. Направи по едно кафе за преди работа.

- Нямам време, имам среща с едни клиенти от 9 часа и не искам да закъснявам. И извинявай, че малко прекалих вчера.

И всичко беше точно помежду им. Станчо излезе с торбичката в ръка, и понеже не беше закусил си помисли „Поне нещо смислено направи тоя Ники”, след което излапа двете кексчета докато се возеше в асансьора от 13-тия до 1-вия етаж. Качи се в колата и потегли.

Беше леко замаян от вчерашните количества ром. Пусна си радио и започна да си припява. Беше ясно, че ще подрани за срещата, беше едва 8 часа. И точно тогава, съвсем естествено – попадна в задръстване по Цариградско. Колите не помръдваха, минутите се точеха една подир друга и Станчо започна да се притеснява. Може би движението беше спряно по някаква причина, но защо никой не обявяваше това по радиото? Заоглежда се покрай себе си, но шофьорите изглеждаха изключително спокойни и сякаш никой не се изнервяше на факта, че са блокирани в колоната толкова време.

Срещата беше много важна за Станчо, за това той реши, в момента, в който е възможно, да отбие някъде и да тръгне пеша. Започна нервно да натиска клаксона, а водачите в съседните автомобили го зяпаха неразбиращо. Всички изглеждаха тооолковаааа спокоойййниии… В този момент Станчо погледна часовника и осъзна, че показва 8 часа и 7 минути. Явно беше спрял, защото все пак, той седеше в това задръстване вече почти час. Извади iphonе-a, за да се увери с колко точно закъснява. Ужаси се – 08:08.

„Какво им става на тия часовници” – питаше се той озадачено, докато гледаше как мънички бели маргаритки се появяваха по задното стъкло на автомобила пред него. След това маргаритките се превърнаха в хипопотамчета, започнаха бързо да нарастват и да прескачат върху неговия преден капак.

Торбичката от „Фантастико” се търкаляше на задната седалка. Станчо се опитваше да избере номера на Ники. „Не бил взел кексчета, ще го убия!”

- Абе, идиот, ти от къде ги взе тия мъфини?

- От магазина. В Амстердам. Ама изглеждаха съвсем като нашите, та реших да видя дали ще намериш разлика.